СТРАТЕГИЯ ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА АКТИВИТЕ, ПАСИВИТЕ И ЛИКВИДНОСТТА НА ТЪРГОВСКАТА БАНКА

1. Същност и видове операции на банките 

А. Обща характеристика на операциите на банките - Банките са институции осъществяващи парично, платежно, кредитно и капиталово посредничество между своите клиенти. Те извършват многообразни функции и операции и следователно предлагат многообразни услуги на обществото.

Операциите, които банките осъществяват са много и разнообразни. Те могат да бъдат класифицирани по различни признаци. Операциите могат да се  класифицират според баланса на банките, от една страна,  на три  вида: активни,  пасивни и задбалансови позиции, а, от друга страна, на рискови и ликвидни експозиции.  Пасивните операции изразяват формирането на собствения и мобилизирането на чуждия капитал от банките. За разлика от тях, активните операции показват направлението на пасивите т. е. начините и формите на използване на пасивите с цел формиране на доходи.

Най-прегледно активните и пасивните банкови операции могат да се видят в баланса на търговските банки, който има следния обобщен вид:

Консолидиран  баланс на търговските банки

Активи	Пасиви
А. Финансови активи. 1. Парични средства. 2. Държавни ценни книжа. 3. Вземания от банки и други финансови институции. 4. Вземания от нефинасови институции и други клиенти. 5. Облигации и други ценни книжа с фиксиран доход в оборотен портфейл. 6. Акции и други ценни книжа с променлив доход в оборотен портфейл. 7. Финансови дълготрайни активи. Б. Нефинансови активи. В. Разходи за бъдещи периоди. Г. Вземания по записани дялови вноски. Д. Вземания по натрупани Лихви Е. Други активи. Е. Загуба от отчетния период.	А. Привлечени средства. 1. Привлечени средства от банки и други финансови институции. 2. Привлечени средства от нефинансови институции и други клиенти. Б. Приходи за бъдещи периоди. В. Други пасиви. Г. Собствен капитал. 1. Печалба 2. Капитал. 3. Резерви.
Сума на актива	Сума на пасива

По подробно банковите операции могат са се опишат в баланса по следния начин :

Баланс на търговска банка

Актив	Пасив
1. Касова наличност и приравнени към нея средства: - касова наличност - депозити по сметки в други банки и в Централната банка - минимални задължителни резерви в Централната банка - платени документи на инкасо 2. Ценни книжа: - на Централната банка - на правителството - на нефинансови институти - други 3.Покупка на ценни книжа с цел последваща продажба /репо сделки/ 4. Заеми: - краткосрочни - средносрочни - дългосрочни 5. Финансиране на лизингови операции 6. Вземания по акцепт 7. Дълготрайни материални активи - сгради, оборудване и други. 8. Разходи за бъдещи периоди 9. Вземания по натрупави лихви 10. Загуба от отчетния период	1. Собствен капитал: а) Първичен (основен) капитал - акционерен капитал - фонд ‘Резервен’ - резерви с общо предназначение б) Допълнителни капиталови резерви - неразпределена печалба - резерви от преоценка на активите - капиталово-дългови (хибридни) инструменти - подчинен срочен дълг - резерви със специално предназначение 2. Задължителни специални резерви (законови провизии) 3. Привлечени средства: - депозити на нефинансови предприятия - депозити на граждани - депозити на банки и други финансово-  кредитни   институции - депозити на бюджета - продажба на ценни книжа с ангажимент за обратна покупка/репо сделки/ - дългосрочен дълг - задължения по акцепт - кредити и други задължения 4. Приходи за бъдещи периоди 5. Други пасиви
Сума на Актива	Сума на Пасива

Активите са композирани според степента на ликвидност в низходящ ред - от най-високата към най-ниската степен на ликвидност, т.е. от най-малко рисковите към най-рисковите експозицзии на банките.

Б. Значение на счетоводния баланс на търговските банки - Главен инструмент за отчитане и  изучаване дейността на банките, от който се виждат рисковите експозиции  е балансът. Както се вижда, в него са включени всички банкови активи и пасиви към даден момент. Той дава представа за състоянието на банките към определена дата - края на годината (31.ХII.), тримесечието или месеца.

Активи - В него се отчитат като активи всички обекти на собствеността както реални, така и финансови, които притежава банката, в това число касовата наличност и вземания от банки,  ценните книжа, оборудването (електронна и друга техника), сгради и т. н., т.е.  и рисковите, и ликвидните експозиции на банките. Предоставените от банките заеми - най-рисковите експозиции са главен  елемент на активите им, защото те представляват задължения на кредитополучателите за получени средства,  т. е. вземания на банките, изразяващи бъдещи плащания към тях от клиентите им в съответствие с договорен график (падежи).

Пасиви - Пасивите изразяват цялата парична задлъжнялост на банките, в това число към техните собственици. Те дават представа за източниците за формиране на капитала им, т. е. за това, от къде банките са набрали капитала, с който осъществяват своята дейност. На основата на техния състав и структурата, както и на тяхната стабилност, зависеща от времето на задържането им в разпореждане на банките, може да се съди за степента на покритие на рисковите експозиции със стабилни източници на капитал, което е предпоставка за осигуряване на тяхната ликвидност и капиталова адекватност.

Платежоспособност - Балансът на банките изразява не само обема, състава и структурата на техните активи и пасиви, но и платежоспособността им. Под платежоспособност на банките се разбира възможността им да погасяват всички свои задължения, обозначени в пасивите по балансовата стойност, т. е. по стойността по която са осчетоводени. С други думи, банките са платежоспособни, когато балансовата стойност на активите превишава стойността на пасивите. В този случай разликата между банковите активи и пасиви изразява реалната величина на капитала на банката, представен под формата на акции - обикновени и привилегировани. Този остатък представлява собствения капитал на банката. Следователно банките са платежоспособни в случаите, когато размерът на акционерния капитал е по-голям от нула. При нулева или отрицателна величина на капитала, представен под формата на акции те са неплатежоспособни. Когато пасивите превишават активите, банките не са в състояние да погасят задълженията си към депозиторите, кредиторите и другите свои контрагенти 

2. Пасивни операции на банките 

От баланса се вижда, че в пасивните банкови операции се включват следните две групи операции: първо, операции, свързани с формирането на собствения капитал и, второ, операции, изразяващи мобилизирането на чужд капитал от банките.

А. Формиране на собствения капитал - Първата и основна операция на всяка банка е формирането на собствения капитал. Без осъществяването на тази операция не е възможно да се открие банка. Централната банка дава лиценз за създаване на търговска банка при положение, че е образуван минимално регламентираният размер на собствения капитал (към 2015 г. е 10 000 000 лв.). В съда тя не може да бъде регистрирана без да е формиран собственият й капитал. Защо е така и в какви размери и съотношения към активите и пасивите трябва да бъде този капитал на банките ще бъде обект на подробно разглеждане в следващите две глави. Тук само ще бъде отбелязано, че Централната банка като банка на държавата регулира размера на собствения капитал и съотношението му с активите и пасивите на банките с цел да въздейства по този начин върху рентабилността и ликвидността им. Колкото е по-голям размерът на собствения капитал, толкова е по-ликвидна е банката. Регламентирането на изисквания за величината му се налага поради обстоятелството, че не винаги банките се стремят към неговото увеличаване, тъй като собственият капитал има по-висока цена от привлечения (чуждия) капитал. 

В позиция ”Собствен капитал” се включват три подгрупи: основен капитал, печалба и резерви. 
1. Основен капитал - учредителния капитал
2. Печалбата е временна позиция, отразяваща печалбите от даден отчетен период. В края на периода разликата между печалбата и загубата се използва за коригиране равнището на капитала.
3. Резервите представляват провизии, заделени за покриване на бъдещи загуби от текущата дейност.

Б. Операциите, свързани  с мобилизирането на привлечените средства - Включват в своя състав привлечени средства от банки, от други банкови, финансови и нефинансови институции и от други клиенти. В тази категория пасивни операции се обобщават, от една страна, междубанковите кредити между български банки, от друга страна, външния дълг на страната и, от трета, всички безсрочни, спестовни и срочни депозити на гражданите, както и средствата по разплащателните (текущите) и нетекущите сметки на фирми и организации:

1. Привлечени депозити - Разделът на пасивите на банките започва с привлечените депозити, които представляват 80-85 % от привлечения капитал.  Те по своята същност са временно свободни парични капитали на финансовите и нефинансови институции, както и спестявания на физически лица. 

Депозитите се подразделят на депозити на виждане /при поискване/, спестовни /безсрочни/ и срочни депозити.  Депозитите се задържат за различен период от време в банките, поради което влиянието им върху ликвидността е различно. 
- Депозитите на виждане, изразяващи съхраняваните средства по разплащателните (текущите) сметки на предприятията, корпорациите, други банки  и по разплащателните влогове и  чековете сметки на гражданите, т. е. средствата, обслужващи безкасовите разплащания, могат да се изтеглят от банките без предупреждение по всяко време. Затова те следва да се използват по - внимателно при разпределението им по видове активи. Спестовни са депозитите, срещу които се издават специални спестовни книжки. 
- Срочните депозити не само се задържат по-дълго по сметки в банките, но и срокът на съхранението им е предварително известен. От гледна точка ликвидността на банките те изпълняват по-съществена роля в сравнение с депозитите на виждане. Банките не винаги обаче се стремят да увеличават дела им, защото тяхната цена е по-висока и следователно повишават по този начин средно притегателната цена на активите и пасивите си. Затова Централните банки в някои страни посредством диференцирането на минималните задължителни резерви (МЗР) според вида на депозитите въздействат върху търговските банки да увеличават дела на срочните депозити с оглед увеличаването на ликвидността им. Чрез установяването на по-висок процент на тези резерви за депозитите на виждане и по-нисък за срочните депозити се намалява цената на срочните депозити и се създава стремеж в банките да повишават дела им в общия размер на пасивите. 

В банките се съхраняват свободните парични средства не само на предприятията и гражданите, но и на бюджета (републиканския и местните) и на бюджетните учреждения. Какво всъщност бюджетите съхраняват в банките? Те държат по сметките си превишението на приходите над разходите от минали години и от текущата година. Републиканският бюджет съхранява депозитите си обикновено в Централна банка, а местните бюджети - в търговските банки. При бюджетен дефицит (в натрупване и текущ) бюджетът се кредитира от банките (Централната и търговските) и това се отразява в актива на баланса им.

2. Поети от търговските банки кредити  - в пасивните операции съществено място сред привлечените средства заемат кредитите. Става въпрос за кредити, които банките получават на паричния пазар при нужда от ликвидни средства. Тази пасивна балансова позиция изразява дълга на банките към кредиторите им - централната банка, други банки, специализирани банкови и небанкови финансови институции, предприятия и граждани. Нефинансовите предприятия и гражданите кредитират банките, когато закупуват емитирани от тях собствени облигации.

В балансовата пасивна позиция "Кредити" се отразяват всички кредити, в това число и получените от Централната банка. 
Когато банките получават кредити на паричния пазар посочената позиция "Кредити" в баланса се увеличава, което предизвиква увеличаване общо и на пасивите, и на активите им. Чрез тези операции се отразява счетоводно формирането на дълг на банката към кредиторите й, което изисква договаряне и на падеж за погасяването му. С увеличаването на получените кредити нараства делът на привлечения капитал на банките, което предизвиква намаляване на тяхната ликвидност. При ресконтовите операции търговските банки получават, както и при кредитирането, паричен капитал, необходим за осигуряване на ликвидността им. Тези операции обаче не водят до посочените по-горе промени в баланса на банките. Ресконтовите операции не увеличават балансова позиция "Кредити", което значи, че не увеличават нито пасива, нито актива на банката. Предоставените средства на банките при ресконтирането не се възстановяват на Централната банка от търговските банки, поради което не се договаря и падеж за погасяването им. При настъпване на падежа на полицата Централната банка като последен кредитор събира вземането си от първия длъжник - трасата. Ресконтовите операции само променят структурата на актива - увеличават паричните средства и намаляват вземанията на банките, оформени с менителници. Това за разлика от кредитирането, подобрява  ликвидността на банките. Падеж за погасяване на получения от търговските банки паричен капитал при ресконтирането не се договаря, но това не значи, че те не отговарят за възстановяването му на Централната банка. Търговските банки, заедно с другите длъжници по полицата, отговарят солидарно за погасяване на дълга. При регрес паричният дълг се погасява и от тях. По тази причина банките лесно не сконтират полици. Сконтираните полици трябва да отговарят на регламентираните от Централната банка изисквания.

При нужда от ликвидни средства банките продават на паричния пазар ценни книжа, т. е. най-ликвидния си актив след касовата наличност и приравнените към нея средства. Продажбата на ценни книжа, в които банките са авансирали капитал, е нормална банкова операция. Банките могат да направят това и при едно условие: ангажимент за обратна покупка при предварително договорен падеж и срещу заплащане на лихва. Тези операции, наричани репо сделки,  изразяват, от една страна, продажба на ценни книжа, а от друга, представляват форма на получен кредит от банката. Те са източник за набавяне на ликвидни средства до договорения срок за обратна покупка. От друга страна, чрез тази операция банките участвуват в спекулативните операции на фондовата борса, резултатът от които се отразява върху доходността им. 

3. Други пасивни операции - в пасивните операции се включват и други операции, извън посочените, посредством които банките формират различни видове задължения към клиенти, държавата и местните органи на управление - обезпечени и необезпечени. За тях по-подробно ще стане въпрос по-късно. Тук ще стане дума само за следните две пасивни операции:

- Приходи за бъдещи периоди  - когато по кредитите се дължи лихва, която не се внася, тя се записва като увеличение на актива на баланса- вземания от лихви. Балансиращият запис от страната на пасивите са приходите за бъдещи периоди. По същия начин, когато банките закупуват сконтирани менителници по цена под номинала, те се вписват в счетоводните книги по номинална стойност, фактически заплатената цена се балансира в пасива като приходи за бъдещи периоди.

- Позиция ”Други пасиви” е твърде обширна. В нея се включват всички неосчетоводени в предшестващите  пасиви задължения, свързани със  средствата за заплати на банковия персонал, такси и комисионни за ползвани услуги и други. 

3. Активни операции на банките 

направлението на капитала на банките  към едни или други активи е много отговорна задача. При осъществяване на всяка активна операция банките решават стоящата пред тях дилема: "Рентабилност-ликвидност", изискваща, от една страна, повишение на рентабилността, а от друга, осигуряване на ликвидността им. Първата и най-съществената операция, която трябва да направи всяка банка е да създаде предпоставки за посрещане ежедневно на задълженията си към клиентите и всички кредитори, т. е. да осигури текущата си ликвидността. Тя изразява формирането на касовата наличност и на приравнените към нея средства: минималните задължителни резерви на търговските банки в Централната банка, депозити в други банки /местни и международни кореспондетски/ и в Централната банка, чекове и други платежни документи на инкасо:

А. Касовата наличност  - най-ликвидния актив на банките, който приема формата на налични пари -  банкноти и монети, намиращи се в банковите трезори. С нея банките посрещат текущо задълженията към клиентите си. За да може да изпълни своята роля, тя трябва да бъде в оптимален, минимално възможен размер, т. е. в размер, който осигурява ликвидността, но не намалява рентабилността на банките. Доколкото парите в касите на банките не носят доход, увеличаването на касовата наличност води до намаляване на доходността им. Затова касовата наличност трябва да бъде в такъв размер, че от една страна, да осигурява ликвидността на банките, а от друга страна, да не намалява доходността им

Б. Образуването на минимални задължителни резерви в Централната банка - съществен фактор за осигуряване на ликвидността на банките. Тези резерви са задължителни. Със Закона за банките  не е дадена възможност на банките сами да преценяват дали да формират такива резерви и в какви размери да направят това. Те не само са задължителни, но Централната банка регламентира и минимално необходимия им размер  (в България са 12 % от депозитите). Минималните задължителни резерви образуват ресурс на Централната банка за рефинансиране на търговските банки при нужда от ликвидни средства, в това число и при финансови затруднения. Те се съхраняват по  разплащателната сметка. За тях Централната банка не плаща лихва. И в теорията, и в практиката много се дискутира по този въпрос. Централните банки във всички страни предоставят на търговските банки само лихвени кредити, в това число и за срок от 24 часа, а за минималните задължителни резерви не плащат лихва. Причината за това се крие в ролята на минималните задължителни резерви. Чрез тях Централната банка регулира, от една страна, ликвидността на търговските банки, а от друга страна, заемните им операции и следователно икономическата активност на икономическите субекти. Чрез МЗР търговските банки образуват в Централната банка ресурс за рефинансирането им при нужда от ликвидни средства. Вместо да насочват всичките си пасиви в рискови активи, банките по този начин подобряват своята ликвидност. Освен това, в рамките на тези резерви  търговските банки могат да ползват кредити при финансови затруднения и главно при осъществяване на клиринговите разплащания  помежду си. Централната банка като банка на държавата регулира заемните операции на банките и от там и икономическата активност в страната и косвено посредством лихвените проценти и пряко чрез установяване на кредитни тавани, минимални задължителни резерви и други инструменти за регулиране. Размерът на минималните задължителни резерви се определя от Централната банка, изхождайки главно от икономическата политика на държавата и от насоките на развитие на заемните операции на банките. При необходимост от разширяване на икономическата активност в страната банките се налага да увеличават заемните си операции, поради което Централните банки намаляват размера на минималните задължителни резерви. Обратно, при ограничаване на икономическата активност тези резерви се увеличават. По този начин, посредством МЗР, Централната банка регулира заемните операции на търговските банки. Световната практика е доказала, че само чрез лихвените проценти, т. е. само косвено не е възможно да се регулират заемните операции. Имало е случаи, при които и при много високи лихвени проценти търсенето на кредити е било голямо. Затова се налага Централните банки да регулират и пряко заемните операции. 

Минималните задължителни резерви е един от преките инструменти за регулиране не само на ликвидността на банките, но и на кредитните операции на търговските банки. Те са  съществен инструмент, чрез който Централните банки влияят върху размера на кредитната експанзия. Минималните задължителни резерви  оказват съществено влияние и върху кредитния мултипликатор и следователно върху паричното предлагане. 

В. Депозити на търговската банка в други търговски банки - всяка банка може да формира депозити в други банки  обикновено по-малките в по-големи. Тези депозити по своята ликвидност са приравнени към касовата наличност средства. С тях банките си подобряват ликвидността. Близки до тяхната ликвидност са и чековете и другите платежни документи на инкасо, изпратени за събиране на вземания на банките.

Г. Ценните книжа  - акции, облигации и дялови участия са съществен актив на банките както по значение, така и по относителен дял в обшия размер на активите. В този актив се включват както краткосрочните ценни книжа с фиксиран и променлив доход - елемент на оборотния портфейл на банките, така и дългосрочните - с падеж над една година, формиращи позицията ”Дълготрайни финансови активи” наричана още инвестиционен портфейл.  

Около 20 – 25 - 30% от активите на банките в развитите страни представляват ценни книжа. В повечето случаи  банките действат като маркет мейкъри за правителството, местните общини и други институции. В тази си роля те функционират като брокери или дилъри за своите клиенти,  купувайки и продавайки инвестиционни дългови ценни книжа от различни класове. Банките генерират от тази си дейност печалба, формирана от разликата в покупната и продажната цена на ценните книжа.  
У нас този актив започна да се създава. Ценните книжа са най-ликвидния след касовата наличност актив при наличие на следните две предпоставки: първо, реален вторичен паричен пазар и, второ, качествени ценни книжа. В тях банките инвестират капитал, нормата на възвръщаемост на който е обикновено висока. Наред с това, чрез тях и главно чрез ценните книжа, включени във вторичния резерв на банките, се подобрява ликвидността им. Те, за разлика от другите активи, могат по всяко време да се продават на паричния пазар и по този начин да се осигуряват необходимите ликвидни средства. Това се извършва без да се увеличават пасивите и активите на банката, а само чрез промяна в структурата на активите им. Увеличават се по този начин паричните средства и се намаляват ценните книжа. 

Д. Сконтовите операции - изразяват сконтиране от предприятията в банките на търговски полици, т. е. покупка от банките на дългови документи - полици, удостоверяващи дълг на едно лице към друго лице. Сконтантът е последният кредитор по полицата. Сконтовите операции са ликвидни операции, ако полиците са качествени (стокови, финансови или кредитни). Тези полици не само са ликвидни, но осигуряват и нормален доход на банките. При нужда от ликвидни средства банките могат да ги ресконтират в Централната банка, т. е. да ги продадат (осребрят), преди настъпването на падежа на менителницата по цена, равна на поличната сума, намалена с дисконта (лихвата за времето от ресконтирането до падежа и разноските по ресконтирането). Към сконтиране на полици последните кредитори по полиците (сконтантите) пристъпват в случаите, когато не могат да чакат падежа за погасяване на дълга, за да си получат вземането и не са в състояние да ги превърнат в парични сурогати чрез джиросването им, т. е. не могат да ги превърнат в заместители на налични пари в оръдие на обръщението.

Е. Операциите "Факторинг" - приличат на сконтовите операции, но са по-рискови. Чрез тях, както и чрез сконтовите операции, банките купуват вземания, оформени с чекове, платежни нареждания и други платежни документи. Когато при тези операции не може да се прави регрес, рискът при несъбиране на вземанията се поема от банките.

 При форфетирането се закупуват по-големи по размер и за по-дълъг срок вземания. При тези операции регрес въобще не може да се прави, което ги прави силно рискови. По-големият риск при факторинга и форфетирането естествено се отчита в цената на тази услуга. 

Ж. Кредитни операции - кредитните операции са най-съществените активни и рискови експоции. Те заемат и най-голям дял в активите им. Кредитите представляват 40-60% от активите на банките в развитите страни. В нашата страна делът им беше значително  по-висок - достигаше  до 75-80% до 1996 г., а сега е около 45 - 50%.

Кредитите са най-малко ликвидния, най-рисковият актив на банките, в това число краткосрочните са по-малко рискови от дългосрочните.  Всяка банка се стреми да диверсифицира кредитния си портфейл, като предоставя разнообразни (краткосрочни, дългосрочни и средносрочни) кредити с различна степен на риск. По този начин си подобрява ликвидността и създава предпоставки за повишаване на рентабилността. Чрез диверсификацията на кредитния портфейл не само трябва да се намалява рискът, но и да се осигурява ритмично формиране на доходите на банките. 

З. Лизингови операции - банките участват активно и в лизингови операции както косвено, така и пряко. Косвеното участие, намиращо израз в кредитирането на отделните участници в тези операции - лизинговите организации (наемодателите), наемателите, брокерите за лизинг, представлява кредитна операция, която е елемент на актива "Кредити". При прякото участие в лизинговите операции банките закупуват дълготрайни материални активи - сгради, машини, оборудване и ги предоставят под наем. В този случай банките изпълняват функциите на лизингови организации. Доколкото лизингът е, от една страна, форма на инвестиция, а от друга страна, форма кредит - кредит, предоставен в стокова форма, т. е. под формата на производителен, функциониращ капитал, банките  всъщност предоставят кредити на своите клиенти, само че не в парична форма. По този начин банките участват в образуването на един от източниците за финансиране на дълготрайните инвестиции на предприятията. По своята ликвидност тези операции са близки до кредитните. Затова те са високо рискови експозиции.

И. Дълготрайни материални активи - банките авансират капитал и в дълготрайни материални активи - сгради, оборудване и др. Дълготрайните материални активи заемат сравнително неголям дял в активите им. Те са най-малко ликвидния актив, защото са в натурално-веществена форма. Превръщането им в пари съдържа значителен риск, продиктуван от несигурността при продажбата. Дали ще се продадат, кога ще стане това и по какви цени са проблемите, които формират риска и намаляват ликвидността им. Като рискови експозиции банките могат да инвестират  капитал в този актив най-много до 50 % към собствения си капитал.

Й. Предплатените на банките услуги - осчетоводяват в позиция ”Разходи за бъдещи периоди”. С извършването на услугите тези средства попадат по сметките за осчетоводяване на паричните средства.

К. Позицията ”Други активи” - заема значителен дял особено в сборния баланс на търговските банки. В тях се включват различни вземания на банките, като вземания от персонала, бюджета и клиенти, извън посочените вземания в предходните активи.

Л. Позиция ”Загуби за отчетния период”  - също има временен характер. В края на периода тя се заличава, след като загубите се покрият с формираните резерви от банките като елемент на собствения им капитал - Фонд “Резервен” , допълнителни капиталови резерви (резерви от преоценка на активите, разпределена, неизползвана печалба, капиталово-дългови /хибридни/ инструменти, подчинен срочен дълг), специфични /законови/ провизии  и с основен капитал в случаите, когато резервите недостигат.

4. Методи за управление активите на банките

Както рентабилността, така и ликвидността на банките зависи от състава и структурата на активите им и главно от съотношението между рисковите и ликвидните им експозиции. Правилното формиране на банковите активи зависи в значителна степен от използваните методи за тяхното управление. 

А. Цели на методите за управление на активите на банките - методите за управление на банковите активи изразяват използваните начини и средства от банките за разпределение на пасивите по различни видове активи. Чрез тях се постигат главно следните цели: 

1. Осигурява се ликвидност на банките. Създава се възможност чрез правилното насочване на пасивите към едни или други активи за своевременно посрещане на задълженията им към клиентите и за намаляване на общия ликвиден и на лихвения риск;
2. Повишава се рентабилността на банките. Правилното обвързване на активите с изисквания на пасивите към степента на тяхната ликвидност създава предпоставка за по-спокойно насочване на стабилни и дългосрочни банкови пасиви и към по-рискови, но доходоносни активи;
3. Подобрява се конкурентноспособността на банките, което е съществено условие за повишаване на рентабилността им.

Б. Видове методи за управление на активите на банките - в световната практика са познати различни методи за управление на банковите активи, най-съществените от които са:

1) Метод на общия фонд от средства;

2) Метод на разпределение на пасивите (банки в банките);

3) Метод, базиращ се на задача от линейното програмиране.

Банките, преди на насочат своето внимание към един или друг метод за управление на активите, следва да се съобразяват с юридическите и икономическите ограничения, които стоят пред тях. Централната банка с редица закони и други нормативни документи, като: Закона за БНБ, Закона за кредитните институции, Наредба 11 за ликвидността на банките, Наредба 8 за капиталовата адекватност на банките и др.  регламентира редица ограничения при разпределението на банковите пасиви по различни видове активи: за касовата наличност, за размера на минималните задължителни резерви, за използването на собствения капитал и др.

Банките са задължени да формират касова наличност, минимални задължителни резерви, коефициентите си за касова и обща ликвидност в рамките на изисквания от БНБ минимален размер. Те трябва да се съобразяват с регламентираната гаранция на предоставяните от тях големи кредити, т. е. с установеното от Централната банка кредитно ограничение за размера на кредитите, които банките могат да отпускат на един клиент, определян обикновено в процент към собствения капитал.

Не по-малко значение за ликвидността и рентабилността на банките имат и икономическите ограничения, стоящи пред тях. Всяка банка е задължена в максимална степен да удовлетворява потребностите на своите клиенти от предлаганите от нея разнообразни услуги, в това число да поема и по-голям риск на паричния пазар. Само при тези условия тя може да се наложи на паричния пазар и да осъществява конкурентноспособна дейност. След като се вземат предвид тези ограничения банките могат да използват един или друг от посочените методи: 

Методът на общия фонд от средства  - сравнително малко използван в банковата практика. Неговата същност се състои в образуването на общ фонд от средства, който се насочва в активи, без да се обвързват помежду си активите и пасивите, т. е. без да се държи сметка при това разпределение за изискванията на отделните видове пасиви към ликвидността на активите, за финансирането на които се използват. 

Известно е, че собственият капитал е най-малко взискателен към ликвидността на активите. Той се намира постоянно в разпореждане на банките и спокойно може да се насочва и към най-рискови активи: дълготрайните материални активи, дългосрочни кредити и дългосрочни ценни книжа, в това число на частни корпорации и предприятия. Обратно, депозитите на виждане имат най-нисък коефициент на задържане в банките и са най-взискателни към формираните с тях активи. Те могат да се изтеглят от банките по всяко време без предупреждение и следователно трябва да се използват по-внимателно. С тях следва да се формират най-ликвидните активи - първичните (касова наличност и приравнени към тях средства) и вторичните (краткосрочни, със срок до една година, ценни книжа), резерви, както и само краткосрочни кредити. Срочните депозити имат по-дълъг коефициент на задържане в банките. Затова те могат да се използуват, заедно със спестовните депозити, за всички видове активи, с изключение на дълготрайните материални активи. Те могат да бъдат авансирани в първични и вторични резерви, но главно в дългосрочни кредити и ценни книжа. Срочните депозити се използуват по изключение за формиране на първични резерви (само, ако липсват депозити на виждане), защото са най-скъпия ресурс на банките, а касовата наличност не носи доходи. Затова те се насочват преди всичко в рискови, но високодоходни активи - дългосрочни кредити и ценни книжа.
Този метод за управление на активите не е трудоемък и е сравнително лесен за практическо приложение. Доколкото при използването му не се обвързват активите с конкретни пасиви, той е силно рисков. По тази причина приложението му е ограничено.

Методът за разпределение на пасивите  - наричан още "банки в банките" е най-използвания метод. При неговото приложение рискът е сведен до минимум, ако е възможно така да се каже за най-малкия риск, който банките поемат. При използването на този метод банките образуват банки от пасиви, според времето и начина на задържането им в тях, които се насочват към едни или други активи в зависимост от изискванията им към тяхната ликвидност.

В повечето страни се образуват обикновено следните банки от пасиви:

- депозити на виждане;

- срочни депозити;

- спестовни депозити;

- собствен капитал;

- необезпечени  задължения и др.

Всяка банка от пасиви се използва по начин, осигуряващ ликвидността на банките. При това разпределение пасивите с по- кратък срок на задържане в банките не следва да служат за формиране на дългосрочни активи, т. е. на активи с по-дълъг срок. Не могат например депозитите на виждане да се използват за покупка на акции и за предоставяне на дългосрочни, силно рискови кредити. Този метод е по-точен, но силно трудоемък.

В редица развити страни са предвидени два значими показателя за ликвидност, осигуряващи разпределението на пасивите по различни видове активи в зависимост от изискванията им към тяхната ликвидност. Това са:1/ показателите за покритие и 2 / показателят за трансформация. Първата група показатели, за които Централните банки регламентират минимални изисквания, показват в каква степен класифицираните активи в групи според остатъчния им срок  до падежа са покрити с пасиви от същите групи, т.е.  със същия остатъчен срок до падежа. Коефициентът за трансформация  определя степента, в която дългосрочните активи, т.е. активите със срок над една  година се покриват с краткосрочни пасиви, т.е. пасиви със срок  до една година. В Германия този коефициент е в размер на 0,20. Такъв беше той и в нашата страна през периода 1993 - 1997 г. 

Методът, базиращ се на задача от линейното програмиране  - използва се в съчетание с втория метод, при пълна електронизация на банковото дело. При неговото приложение се разработва оптимизационен модел, в който, първо, се поставя целевата функция - максимум резултати (рентабилност и ликвидност) при минимум разход и второ, ако е възможно се описват математически стоящите пред банките юридически и икономически ограничения. На тази основа се разработват разнообразни варианти, от които се избира най-оптималния. Целесъобразно е да се разработва за всеки вариант оптимистичен, реалистичен и песимистичен модел, на основата на който да се установява притегленият вариант с вероятността за осъществяване на отделните модели.

5. Методи за управление на пасивите на банките 

в световната практика са познати следните методи за управление на банковите пасиви, т. е. за набавяне на паричен капитал от паричния пазар при нужда от ликвидни средства:

1. Операции на открития пазар;

2. Ресконтови операции;

3. Кредити, в това число реломбардни операции;

4. Емитиране на собствени акции и облигации, в това число на депозитни сертификати и необезпечени задължения (дългово-капиталови /хибридни/ инструменти, подчинен срочен дълг и други финансови инструменти);

5. "Създаване" на пари от търговските банки при кредитирането. Депозитна емисия.

Търговските банки у нас до въвеждането на валутния борд получаваха ликвидни средства главно от Централната банка. В условията на паричен съвет (валутен борд) рефинансирането им от Централната банка е забранено 

А. Операции на открития пазар - операциите на открития пазар изразяват парични отношения, страна в които задължително е Централна банка.  Те изразяват покупко-продажба на ценни книжа, посредством което централната банка предоставя кредити на държавния бюджет и регулира чрез тях кредитните операции и свръхрезервите на търговските банки и на тази основа паричното предлагане. Чрез тези операции търовските банки си регулират и ликвидността.  При нужда от ликвидни средства те могат да ги получат чрез продажба на закупените преди това държавни най-ликвидни ценни книжа. В условията на валутен борд Централната банка не може да кредитира държавния бюджет и да рефинансира търговските банки, т.е. да им регулира ликвидността. Централната банка може да кредитира отделна търговска банка по изключение за три месеца срещу обезпечение от злато, сребро и други благородни метади и залог на държавни ценни книжа.

За да бъдат  операциите на открития пазар ефективни е необходимо, първо, паричният  пазар да функционира добре и, второ, предлаганите на междубанковия пазар ценни книжа да са ликвидни и доходоносни . Когато държавни ценни книжа липсват или са непривлекателни, поради ниската си доходност, операциите на открития пазар могат да се извършват и с ценни книжа, емитирани от самата Централна банка. 

Б. Ресконтови операции - ресконтовите операции изразяват повторно сконтиране на менителници и ценни книжа от търговските банки в Централната банка. Това се прави в случаите, когато търговските банките - последни кредитори по полиците  не могат да чакат падежа им за събиране на вземането си. Те ги ресконтират, т. е. продават ги на Централната банка при нужда от ликвидни средства по цена, равна на поличната сума, намалена с дисконта (лихвата за времето от ресконтирането до падежа на полицата плюс разноските по тези операции). Купувайки по този начин вземанията на търговските банки, Централната банка се превръща в последен кредитор по полиците.

Банките извършват ресконтови операции, когато имат нужда от ликвидни средства. При тяхното осъществяване те си набавят необходимия паричен капитал за посрещане на задълженията си към клиентите и кредиторите.

За Централната банка сконтовите операции са механизъм за осъществяване на политиката на рефинансиране, която като елемент на паричната политика, определя подхода на Централната банка при рефинансиране дейността на търговските банки. Ролята на търговските полици в паричния оборот на страната е голяма. Те ускоряват движението на стоките, на парите и на оборота на инвестирания  капитал като цяло. Развитието на поличното обръщение е предпоставка за развитието на сконтовите и ресконтовите операции на банките. Използуването на полиците като средство за плащане превръща част от взаимната задлъжнялост между предприятията в продаваем актив, т. е. създава се по този начин пазар на търговски ценни книжа -  необходимо условие за осъществяване на сконтовите операции. На тази основа постепенно необезпеченото финансиране на търговските банки се превръща чрез тези операции в обезпечено. 

Както при операциите на открития пазар, така и при ресконтовите операции банките получават от Централната банка паричен капитал. Каква е тогава разликата между тези два вида операции? Разликата е преди всичко в това, че ресконтовите операции не са кредитни операции за търговските банки. Получените парични средства при тези операции не се оформят при тях като кредит. При получаване на кредити на открития пазар търговските банки счетоводно отразяват това чрез увеличаване на позиция "Кредити" в пасива на баланса, което от своя страна предизвиква увеличаване общо на пасива и актива на баланса в размер на сумата на заема. С други думи, при получаване на паричен капитал на открития паричен пазар в баланса на търговските банки се оформя и счетоводно се отразява предоставянето на кредити. При отпускането им се договаря и падеж за погасяването им. Освен това, с получаването на кредити на паричния пазар търговските банки увеличават привлечения си (чуждия си) капитал, което намалява ликвидността им.

При ресконтовите операции Централната банка всъщност индиректно кредитира първия длъжник по полицата. Пряко тя предоставя средства на търговската банка, но косвено кредитира трасата, т. е. акцептанта. 

В. Получаване на кредити на паричния пазар - търговските банки получават кредити на паричния пазар не само от Централната банка. При нужда от ликвидни средства на тях могат да им се предоставят заеми и от други кредитори. Всяка търговска банка може да получи кредит както от друга банка, така и от предприятия и граждани. От предприятия и граждани това става обикновено чрез покупка на емитирани от банките облигации и други финансови инструменти.

Търговските банки могат да бъдат кредитирани директно и индиректно. В повечето случаи това се прави директно. Банката кредитоискател сама получава кредита в парична форма. При индиректното кредитиране пряко заемите се предоставят на банковите клиенти на основата на дадени от нея гаранции. В този случай кредитиращата банка отпуска кредита в парична форма на клиента, но всъщност тя кредитира, но индиректно (косвено) гарантиращата банка, която поема задължението да погаси кредита, ако това не направи на падежа клиентът й. 
Банките получават кредити на паричния пазар срещу ценни книжа, т. е. ломбардни кредити. Това, разбира се, не изключва възможността да им бъдат предоставени и бланкови кредити (без обезпечение). На първокласни банки, на банки, ползуващи се с добра репутация на паричния пазар могат да се отпускат и необезпечени кредити. В повечето случаи обаче получаваните кредити от търговските банки са ломбардни, Те могат да бъдат предоставени и срещу други гаранции - чуждестранна валута, злато и др. активи.

Взаимното кредитиране между търговските банки  значително нарасна след въвеждането на валутния борд у нас. 

Г. Емитиране на собствени акции и облигации  - чрез емитиране на собствени акции и облигации банките също си набавят не само ликвидни средства, но  паричен капитал - при емитиране на акции собствен, а на облигации привлечен (чужд).

Банките емитират собствени акции в два случая - при създаването им и при разширяване на тяхната дейност. Увеличаването на собствения им капитал може да се извършва и чрез рефинансиране на част от дохода.

При емитирането на собствени облигации, в това число на депозитни сертификати банките увеличават привлечения си капитал. Това се прави, когато те имат нужда от значителен по обем и за дълъг период от време капитал, обикновено при нужда да се предоставят дългосрочни, силно рискови, но доходоносни кредити. Дългосрочните ипотечни кредити много често се съпровождат от емитиране на облигации от банките. Ипотеката на недвижимото имущество е гаранция, от една страна, на предоставения ипотечен кредит, а, от друга страна, на облигационния заем на банката.

Емитирането на собствени акции и облигации и други финансови инструменти от банките представлява процес на капиталовото снабдяване на банките, т. е. то изразява извършването на чисто пасивни банкови операции. Чрез тези операции банките задоволяват потребностите си и от ликвидни средства. 

Д. Депозитна емисия - депозитната емисия е съществен метод за регулиране размера на банковите пасиви и за набавяне при нужда на ликвидни средства. Тя изразява "създаването" на пари от търговските банки чрез кредитирането на основата на безналичните разплащания и увеличаването по този начин на депозитите, създаващо възможност за разширяване на активните им операции.

Депозитите, като основен пасив на банките, постоянно се променят. Ако днес банките получават депозити - утре ги губят. Познати са четири начина за мобилизиране на депозити от банките:

- от други банки при безкасовите разплащания;

- чрез внасяне на налични пари от клиентите;

- при предоставяне на кредити;

- при операциите на открития пазар, свързани с покупко-продажба на държавни ценни книжа и с рефинансирането на търговските банки от Централната банка.

Всяка банка трябва да следи ежедневно по балансовия си отчет за растежа на депозитите и в това число за източниците на този растеж.

Различните източници влияят разнопосочно върху банковата система. Когато банките увеличават депозитите си при осъществяване на безкасовите разплащания помежду си, общият размер на депозитите на банковата система не се променя. При предоставяне на кредити банките могат да си увеличават депозитите. В този случай те увеличават както активите си - позиция "Кредити", изразяваща отпускане на кредити на техни клиенти, така и пасивите - позиция "Депозити". Прехвърлянето на заема по разплащателната сметка на кредитоискателя предизвиква увеличаване на депозитите и в кредитиращата банка, и в банковата система като цяло. 

Общото количество на новите депозити се определя от следните фактори:

1) От равнището на задължителните резерви;

2) От обема на новите резерви;

3) От начина на използуване на предоставените кредити -  наличен или безкасов (безналичен). 

Върху размера на депозитите и следователно върху възможностите на банките да разширяват доходоносните си активни операции влияят следните фактори:

1) Увеличаване на количеството на наличните пари;

2) Разширяване на излишните резерви;

3) Нарастване на размера на спестовните и срочните депозити.

С увеличаване размера на предоставяните кредити, както и с нарастване доходите на физическите и юридическите лица се забелязва тенденция на нарастване на количеството налични пари, намиращи се извън банките. Освен това, търсенето на налични пари има в известни сезонни колебания. Преди празници количеството им нараства, а след празниците намалява. Наличните пари се връщат в търговските банки, а чрез тях в Централната банка.

Втора съществена причина за намаляване размера на "създаваните" чрез кредитирането депозити е разширяване на допълнителните (излишните) резерви. Това се прави от банките с цел облекчаване на плащанията им, в това число и на безкасовите. По този начин се намаляват резервите, необходими за разширяване на кредитите, инвестициите и депозитите

Увеличаването на размера на депозитите се съпровожда обикновено и от увеличаване и на обема на спестовните и на срочните депозити, които изискват образуването на резерви и за тях. Това намалява мултипликативния ефект на кредитирането.

Влиянието на парично-кредитната политика  върху предлагането и търсенето на пари и кредити зависи значително от това, формират ли търговските банки допълнителни резерви над задължителните или, обратно, ги използват за увеличаване на кредитите и депозитите.

Ускоряването на оборота на банковия капитал, както и разширяването на безкасовите разплащания, т. е. намаляване на относителния дял на наличнопаричния оборот в общия платежен оборот на страната води до намаляване на касовата наличност на банките и увеличаване размера на кредитния мултипликатор, показващ колко пъти една парична единица първоначален депозит се е превърнала в кредити и е опосредствувала стоковите реализации. В крайна сметка тези процеси водят до увеличаване на депозитите на банките и на кредитните, както и другите им активни операции. 

6. Управление на банковата ликвидност 

А. Обща характеристика на банковата ликвидност - проблемите за управлението на банковата ликвидност се решават в нашата страна  с Наредба 11 на БНБ за ликвидността на банките от 1997 г. С тази наредба се определят условията и редът за осигуряване на постоянна способност на банките да посрещат задълженията си към клиентите и кредиторите и да предотвратяват настъпването на общ ликвиден и лихвен риск. Разпоредбите й са препоръчителни към финансовите къщи, инвестиционните фондове, колективните инвестиционни схеми и брокерите.

За да може да се установи ликвидността на банките е необходимо да се анализират:

1) Съставът и структурата на активите, в това число на ликвидните наличности;

2) Обемът, съставът и структурата на пасивите;

3) Бъдещите парични потоци (приходи и разходи) на банките, като се изхожда от структурата на падежите на активите и пасивите и на задбалансовите ангажименти за период най-малко от една година;

4) Динамиката на развитие на депозитите по видове и срокове, на поетите ангажименти и на кредитите по падежи и рискова структура. 

Б. Показатели за определяне на банковата ликвидност  - В световната практика  и главно в развитите страни и у нас до 1997 г. са използувани и могат да се използват главно следните показатели  при анализа за установяване  на ликвидността на банките:

1) Норма на кредитиране /дял на заемите в активите/;

2) Коефициент за касова ликвидност;

3) Коефициент за обща ликвидност;

4) Дял на неснижаемия остатък на депозитите;

5) Дял на краткосрочните пасиви, деноминирани в чуждестранна валута;

6) Коефициенти за покритие;

7) Общ притеглен коефициент за покритие;

8) Коефициент на трансформация;

9) Коефициент на високоликвидните активи;

10) Структурен коефициент на депозитите;

11) Салда на касовите приходи и разходи 

В. Мерки за въздействие на Централната банка за повишаване ликвидността на търговските банки - доколкото от ликвидността на търговските банки е заинтересована  Централната банка като банка на държавата и банка на банките, тя упражнява контрол върху политиката и отчетността по ликвидността на банките в следните насоки:

1. На първо място, БНБ поставя определени изисквания към политиката по ликвидността на Търговските банки, установена с приетите от тях Правила за управление на ликвидността. Тези правила трябва да създават предпоставки за обективна и правилна оценка на състоянието на банките. Те съдържат уредба на вътрешната система на контрол, както и за компетенциите на служителите от тази система.

2. На второ място, банките съставят и представят в БНБ отчет за ликвидността всeки  месец на година.

На основата на този отчет Управаление "Банков надзор" при БНБ дава служебна оценка за ликвидността на банките, от която по-нататък се определят и мерките за въздействие на Централна банка върху Търговска банка за подобряване на ликвидността и повишаване на рентабилността.

3. На трето място,  Централните банки имат право да регламентират  минимални критерии за  показателите за ликвидност.   В наредбата от 1997 г., действаща и понастоящем,  не са предвидени такива критерии. В заключителните разпоредби на Наредба № 11 от 1997 г. се дава право на Централната банка при необходимост от  регулиране на ликвидността да определя критерии   за отделни банки или за банковата система като цяло. 

Наред с количествената оценка, БНБ анализира и дава качествена оценка за състоянието на ликвидността на банките, изхождайки  от:

1) Пазарната репутация и позиция на банката изразена в динамиката на нейните операции, котировките на емитираните от нея ценни книжа, пазарния курс на акциите й и др.

2) Размера на съмнителните и безнадеждни заеми, на създадения от банката фонд "Резерви" и на други резерви за сметка на печалбата след облагането и с данък, както и на задължителните специални резерви (законови провизии), образувани от печалбата, преди облагането й с данъци.

3) Адекватността на правилата и използваните методи за управление на ликвидността от установените от Централната банка правила и ограничения.

4) Достъпа на банката до източници на ликвидни средства, в т. ч. до рефинансиране от БНБ.

5) Наличието и степен на гарантиране /застраховане/ на депозитите и на другите елементи на пасива на банките.

6) Адекватност на прогнозите за ликвидност и на очакванията на банката за развитието на финансовите пазари.

7) Мястото на банката в банковата система като цяло и в съответната еднородна група. 

Когато БНБ установи, че дадена банка не е достатъчно ликвидна, тя може съгласно Наредба 11 да предприеме следните мерки за въздействие:

1) Да задължи банката да намали рисковите си експозиции и да  увеличи високоликвидните си активи в степен, достатъчна за покриване на създадения дефицит.

2) Да наложи ограничения за придобиване на дълготрайни материални активи, акции, облигации, дялове или да задължи банката в определен срок

3) Да въвежда  забрана за изплащане на дивиденти в случаите,  когато банката не отговаря на изискванията на Наредба ¹11 на БНБ за ликвидността или не е изпълнила нейните регламентации. 

Г. Теории за управление на ликвидността на банките - В теорията и практиката са известни няколко теории (концепции) за управление на банковата ликвидност, по-важните от които са следните:

1. Теория за търговския кредит;

2. Теория за продажба на активи;

3. Теория за очаквания доход;

4. Теория за степента на риска;

5. Теория за управление на банковата ликвидност чрез управление на банковите пасиви. 

Теорията за търговския кредит  - тя е най-старата теория, възникнала след създаването на Английската банка през 1694 г. Най-широко приложение е имала в Английската банкова практика. Според нея банките са ликвидни, когато предоставят само краткосрочни кредити - по-малко рискови експозиции. Тази теория никога цялостно, пълно, последователно и докрай не е прилагана. Банковата практика е показала, че и най-добре работещите и само краткосрочни кредити предоставящи банки могат да фалират. Практиката обаче потвърждава, че ликвидността е основен принцип за организация на нормална и ефективна банкова дейност. Ако пред банките не стои проблемът за ликвидност, т. е. ако няма фалити на банки, те не биха се замисляли в достатъчна степен на кого и за какво да предоставят кредити.

Когато банковата система е двузвенна, пред банките стои с особена острота проблемът за ликвидност, а решаването на този проблем изисква оптимизиране на кредитния им портфейл  и предоставянето на разнообразие от кредити, в това число задължително и краткосрочни. Доколкото краткосрочните кредити съдържат по-малък риск, тяхното наличие е съществен фактор за осигуряване на мобилност на банките при посрещане на задълженията към клиентите им. Диверсификацията на кредитния портфейл на банките трябва да бъде съпроводена с осигуряване на необходимия минимум от краткосрочни кредити. 

Теория за продажба на актива  - концепцията за продажба на активи изисква банките да имат активи, които могат да се продават на паричния пазар, а това са ценни книжа и търговски ефекти (търговски полици). Тези активи са ликвидни, т. е. могат да се продават и да се превръщат  бързо и с ниски разходи в най-ликвидния актив - парични средства при наличието, както вече беше отбелязано, на следните две предпоставки: първо, вторичен паричен пазар и, второ, качествени ценни книжа и менителници.
Осигуряването както на по-голяма доходност, така и на ликвидност на банките, изисква диверсификация и на портфейла от ценни книжа. С тях трябва да се формира както вторичният резерв на банките, изпълняващ ролята на резервоар на първичния, така и съставът и структурата на банковите инвестиции. Вторичният резерв, чиято роля е да съдейства за осигуряване ликвидност, се състои главно от краткосрочни държавни ценни книжа - съкровищни бонове. Без тях е трудно банките да бъдат ликвидни.

Теория за очакваният доход - според теорията за очаквания доход банките следва ритмично да формират приходи от текущата си дейност. С тези приходи те не само трябва да покриват разходите си, но и да реализират необходимата печалба и норма на печалбата. Никоя банка не може да си позволи да покрива текущите си, експлоатационни разходи със собствения си капитал. Собственият капитал се насочва главно към рискови, но по-високодоходни активи. Доколкото цената му е най-висока в сравнение с останалите пасиви, използването му за текущи разходи влошава още повече финансовото състояние на банките.

За да могат да реализират ритмично доходи, банките трябва да инвестират капитала си в различните видове активи по начин, създаващ предпоставки за това. Падежите за погасяване на кредитите следва да се застъпват. Разнообразието от кредити и трансферът на падежите им е необходимо условие не само за осигуряване на доходност на банките, но и за гарантиране на ритмично постъпване на необходимите средства за посрещане на текущите разходи на банките. Както диверсификацията на портфейла от ценни книжа, така и другите активни операции на банките трябва да създават предпоставки за формиране на необходимите им доходи за това. 

Теорията за степента на риска   - изисква при оценката на очаквания доход да се отчита и рискът. Реализирането на доходи е свързано с осигуряването на очаквани постъпления, а тяхното получаване е несигурно. 

Инвестирането на средства в различни активи съдържа различен риск както по отношение на доходите, така и по отношение на сигурността за възстановяването на авансирания капитал. Различните активи имат, освен това, различна възвръщаемост. Влагането на средства в активи, носещи по-големи доходи, не винаги е съпроводено със сигурност и за своевременното им възстановяване. Ако инвестирането на капитал от банките в дадени активи е рисковано и несигурно, е необходимо да се изискват и по-високи бъдещи доходи. Задължително при насочването на пасивите към едни или други активи трябва да се съизмерва очакваният доход с поетия риск. 

Рискът изразява несигурността на бъдещите приходи на банките, произтичаща от характера на банковия бизнес. Особено силно той се влияе от състоянието на банковите клиенти, от стопанската конюнктура, от състоянието на вторичния пазар на ценните книжа, както и от промените на лихвените проценти и валутните курсове. Съществен фактор, влияещ върху степента на риска е времето. Колкото в по-дълготрайни активи, в това число в дългосрочни кредити инвестират банките средства, толкова е по - голям и поетият от тях риск. Не само лихвата може да не бъде изплатена. Рискът включва и несигурността в погасяването на главницата по кредита. Затова при оценката на риска трябва да се има предвид както риска за реализиране на доход от съответните активи, така и риска за възстановяване на инвестирания  капитал.

Теорията за управление на банковата ликвидност чрез управление на банковите пасиви  - Има изключително голямо значение за осигуряването на ликвидността на банките. Под управление на банковите пасиви в широк смисъл се разбира управление на обема, състава и структурата на пасивите, за което стана въпрос в предшествуващото изложение.

В тесен смисъл под управление на банковите пасиви се разбира използването на разнообразни методи, начини и средства от банките за набавяне на паричен капитал от паричния пазар. Когато банките са разпределили пасивите си по различни видове активи и имат нужда от ликвидни средства, но не могат да извършват размествания в активите и пасивите, те си набавят необходимия паричен капитал от паричния пазар посредством операциите на открития пазар, ресконтовите и други операции, в това число чрез емитиране на собствени акции и облигации.

Тази концепция за управление на банковата ликвидност за разлика от първите четири, касае банковите пасиви. Тя притежава две много съществени предимства в сравнение с тях. Към нея се обръщат банките само в случаите, когато имат нужда от ликвидни средства. На второ място, използуваните методи за управление на банковите пасиви създават условия за по-голяма свобода и по-спокойно разпределение на пасивите по различни видове активи и в това число в по-рискови, но по-доходоносни активи. Ако тази концепция не съществува, банките биха осъществявали своите активни операции по-предпазливо, по-тромаво и по-страхливо, което естествено се отразява върху позицията им на пазара и главно върху търсенето на предлаганите от тях услуги.

Използваните методи за управление на банковите пасиви на паричния пазар крият и недостатъци. Банките не винаги могат, когато искат и в размера, в който им е необходим, да си набавят ликвидни средства. С други думи, те съдържат и риск, който следва да се отчита. Тези методи не могат да се използват изолирано от първите три концепции. Рискът изисква те да се прилагат в съчетание с тях. Наред с това, не трябва да се забравя, че на паричния пазар се получава паричен капитал срещу определена цена. Там се купува обикновено правото за ползване на чужд капитал, цената на което представлява лихвеният процент. По тази причина, когато се търсят методи, начини и средства за набавяне на парични средства отвън, от паричния пазар, трябва да се има предвид и цената им, както и да се отчита влиянието й върху средно прeтеглената цена на активи и пасивите и върху нормата на печалбата на собствения капитал на банките. Другите концепции също си имат цена. Затова при избора на методи и средства за набавяне на паричен капитал и общо за управление на активните и пасивните операции на банките, трябва да се определя цената им, като се избира не само най-сигурният, най-малко рисковият, но и сравнително по-евтиният метод.