МЕЖДУНАРОДЕН БАНКОВ МЕНИДЖМЪНТ

Международната банкова дейност заема главно място в процеса на оборота на капитали и управлението на рисковете, породени от трансформацията на влоговете в кредити в световен мащаб. Със самото си създаване международният банков пазар ориентира своята дейност към големите институционални клиенти. 

Главните участници в международната банкова система са еднакви с тези, които съставляват скелета на националните банкови системи, с изключение на някои специализирани институции като консорциалните банки.

Банковите техники също са подобни на прилаганите от националните банки. Поради свободния характер на междубанковия пазар, силната конкуренция между банките и ниската степен на регламентиране международната банкова система генерира финансови иновации, които след това проникват в националната банкова система.

1. Участници на международния банков пазар

На международния банков пазар участват два вида банки: търговски и универсални. 

А. Търговските банки - търговските, или банки за влогове, имат за цел да трансформират краткосрочния финансов ресурс, т.е. влоговете на частни лица в средно и дългосрочни заеми, които изписват под формата на искове в техния актив. Този вид банки са популярни в САЩ, Япония, Великобритания и Франция.

Още през 60-те години американските търговски банки предоставят различни банкови услуги на евровалутния пазар. Участието им се обуславя от тяхното желание да избягнат строгото регламентиране и забрана за износ на капитали от САЩ. 15 големи американските регионални банки също започват операции в големите финансови центрове. 12 японски банки (сити-бенкс) навлизат в международната дейност чрез чуждестранни филиали, като от началото на 70-те години тяхната дейност става динамична, което усилва конкуренцията.

Клиринг-банките и старите колониални английски банки са в основата на развитието на евровалутния пазар и досега извличат големи печалби от разгърнатата си банкова мрежа в света. Английските банки ползват високата степен на развитие на Лондонския финансов пазар и натрупванията в банковата дейност още от ХІХ в.

Във Франция депозитните банки също се възползват от разгънатата си международна мрежа, която е изградена още през колониалните времена. Основната цел на финансовите институции тук е събирането на депозити. След 70-те години френските банки концентрират по-голяма част от банковите си операции в развитите страни и в страните-членки на ОИСР, както и на финансовите пазари на новоиндустриалните държави.

Б. Универсални банки - универсалните банки са предимно германски, швейцарски и австрийски. Те не ограничават банковата си дейност само до депозитно-кредитни операции, а също и активно участват и пряко интервенират на финансовите пазари. Универсалните банки действат като емитенти на ценни книжа и като посредници на финансовите пазари. Двойната им функция проличава най-добре на международния облигационен пазар и в по-малка степен на пазара на междубанковите кредити.

Швейцарските банки играят специфична роля на международните пазари. Те инвестират капитали, които управляват в рамките на доверителни фондове. Чрез тези фондове банките имат възможност да се намесват пряко в икономиката на страната. Извънбалансовите операции на швейцарските банки са относително по-значителни от балансовите.

До началото на кризата на дълга, започнала с мексиканската криза (1982 г.), ясно се открояват разликите между пазарите за банкови кредити и за ценни книжа (главно еврооблигационния пазар) и между участниците на тези пазари в процеса на международното финансиране. С развитието на новите техники на финансово-кредитни улеснения за гарантирани емисии границата между двата пазара се заличава. Подобна финансова техника се въвежда първоначално на националния финансов пазар.

Така американските инвестиционни банки, английските “мърчандс банкс”, други видове финансови институции за покупка и продажба на ценни книжа, главно от Япония, които оперират на фондовия и на еврооблигационния пазар, започват да конкурират депозитните банки в международния банков сектор. Същото се отнася за постепенно навлизащите спестовни каси и специализирани финансови учреждения, които започват пряко да конкурират банките.

Специализацията и разширяването на банковия бизнес създават възможности за получаване на печалби от финансовите посредници. На този пазар навлизат и фирми, специализирани в оказването на определени услуги на компаниите. Те привличат по-голяма част от капитала си посредством набирането на акционерен капитал чрез емисия на акции или на облигации и тяхното пласиране на облигационния пазар. Такива са инвестиционните банки (Investment banks), които на практика са фирми, специализирали се в продажбата на нови емисии ценни книжа предимно на основата на гарантиран пласмент (underwriting). Андерайтингът позволява на инвестиционната банка да гарантира получаването на фиксирани постъпления на емитента на ценни книжа независимо от равнището на вероятната цена при тяхната повторна продажба.

Тъй като инвестиционните банки рядко осъществяват емисия на ценни книжа, тези, които се специализират в подобен вид дейности, предлагат услугите си на по-ниски цени в сравнение с разходите на фирмите за издръжката на отдели по операциите с ценни книжа.

Инвестиционни банки са “Голдман Сакс” (Goldman Sachs), “Мерил Линч” (Merrill Lynch), “Саломон брадърс” (Salomon Brothers) и др.. Те съветват корпорациите, които имат намерение да емитират ценни книжа, относно цената на финансовите инструменти, равнището на лихвените проценти и т. н. Инвестиционните банки извършват и маркетинг относно пласмента на ценните книжа сред широк кръг инвеститори.

Определянето на банковия дял на международния пазар се извършва от Банката за международни плащания (БМП) в Базел (Швейцария). 
В течение на дълъг период обаче не беше възможно да се преценят относителните дялове на националните банкови институции на международния банков пазар, тъй като банковата мрежа и частичната информация от международните финансови центрове не дават представа за реалните им размери. Продължителна тенденция е банките на шест главни индустриални държави след 2010 г. - Германия, САЩ, Франция, Великобритания, Япония, Швейцария и Китай, да заемат 70% от международните искове. Независимо че те разменят местата си през различни периоди, приоритетът на банките на тези страни се запазва и досега.

2. Баланс на търговската банка и развитие на съвременната банкова техника

А. Значение на баланса на банката за управление на международната банковата дейност - балансът на търговската банка е основата, на която постепенно се развива банковата техника и операции. Той се състои от нейните активи или това, което банката владее, и от нейните пасиви, т.е. от задълженията й. Финансовият ресурс, който принадлежи на собствениците на банката и с който те се разпореждат към всеки даден момент, е собственият им капитал. Основното уравнение на баланса на банката е активите да се равняват на пасивите и на капитала.

Величината на собствения капитал е остатък, получаван като резултат от отчитането на пасива от сумите на активите на банката. Дясната част от уравнението се разглежда като източник на средства, използвани от банката. Те се предоставят на банката както от кредиторите (пасиви), така и от притежателите на собствен капитал. Лявата част на уравнението показва как банките използват средствата (активите), получени от кредитори и притежатели.

Малките банки имат значителни остатъци по сметките до поискване, откривани от тях в големите банки, и тези остатъци се наричат остатъци по кореспондентски сметки (correspondent balances). Поради това, че при инвестиции или при предоставянето им под формата на кредит тези средства носят допълнителен доход, за ползването на остатъците от кореспондентските сметки банките дават на кореспондентите си компенсации.

На международния банков пазар преобладават влогови и кредитни операции. Развитието на съвременната банкова и финансова техника се основава на разрастването на евровалутния (международния валутен) пазар и на нарастващите предизвикателства пред държавите, произтичащи от процесите на финансова глобализация.

Б. Пасивни операции на банките в международното банково дело

Операционни сметки на банката - основни източници за получаването на средства за по-голямата част от банките са различните видове депозити – до поискване, спестовни и срочни. От финансова гледна точка депозитите са сходни с другите източници на заемни средства. От юридическа гледна точка обаче депозитите се разглеждат като част от общите средства на банката, към които притежателите на влогове биха имали претенции в случай на банков фалит.

Операционните сметки на банката са текущи и чекови. Те са основно средство за обслужване на обмена в икономиката и съставляват над ¾ от съвкупната парична маса (М1).

Депозитът до поискване е текуща сметка, чийто притежател може да получи средствата по сметката при първо изискване или да предава това право на друго лице с помощта на изписването на чек. Те съставляват около 20% от всички влогове. Депозитите до поискване се откриват на частни лица, на държавни учреждения и на компании. Обаче съгласно американското банково законодателство те не носят лихви до 1980 г.

Сметката “НОУ” До 1980 г. по-голяма част от банките не плащат лихвен процент по депозитите до поискване. Тъй като тези депозити се използват за осъществяване на инвестиции и предоставяне на кредити, банките се стремят да получават повече такива безплатни средства за сметка на предоставянето на клиентите си на различни услуги по изгодни цени (например по изписването на чекови книжки и др.), Сметката “НОУ” (Negotial Order of Withdrawal от 1972 г.) открива нов етап в развитието на сметките до поискване в американската банкова система, които носят лихва с ограничена максимална величина от 5.25%, (От 1.01.1986 г.този процент се повишава и днес е около 5% по всички сметки “НОУ”). Сметката “НОУ” бележи процеса на дерегулиране първо в САЩ, а след това и на международния финансов пазар.

Спестовните влогове са традиционна форма на натрупване на средствата на частни лица и на нетърговски организации. За малките банки те са основен източник за получаване на финансови средства.

Срочните сделки също нарастват и са особено важни за набирането на ресурс от банките. Срочните депозити се приемат с предварително определен срок и не могат да се прехвърлят на никой. Ако влогът се изтегли предварително, то начисляваният върху него лихвен процент е по-нисък. Към края на 80-те години тези сметки се либерализират, защото се премахват ограниченията върху размера на начислявания лихвен процент.

Основни видове на срочните сметки са спестовните сертификата, депозитните сертификати и сертификатите на паричния пазар.

1. Спестовните сертификати са задължения на банката, емитирани от нея с указани номинална стойност, лихвен процент и срок на погасяване. Обикновено лихвата е по-висока в сравнение с тази по спестовните влогове. Те са важен източник на финансов ресурс за банките.

2. Депозитните сертификати (ДС) са необезпечени задължения на търговските банки с номинал, по-голям от 100 000 долара предназначени за частни лица и за компании с различна дейност. ДС имат фиксиран срок на погасяване, гарантират изплащането на установен процентен доход, а при съблюдаване на определени условия могат също да се преотстъпват на други лица.

3. Търгуемите ДС се емитират от големите търговски банки с висок кредитен рейтинг. Покупко-продажбата се извършва на добре развит вторичен пазар. ДС са привлекателни както за притежателите на големи парични средства, така и за търговските банки, защото във всеки момент могат да се продадат на вторичния пазар с минимални загуби за притежателя им.

ДС започват да се използват първо в Ню Йорк (през 1961 г.). След 1966 г. проникват на Лондонския финансов пазар, впоследствие се разпространяват като практика и в други национални банкови системи. Използването на депозитните сертификати позволява на банките да прехвърлят сметки във валути в чужбина.

Заемни средства на банките - заемните средства обикновено представляват краткосрочни заеми, взети от търговските банки на паричния пазар на едро или от централната банка.

Изхождайки от съображения за поддържане на необходимо равнище на ликвидност, банките могат да имат резерви, чиято величина превишава установените от закона искове. Банката с излишък от резерви може да ги предостави в заем на друга банка, която изпитва проблеми поради недостатък от резерви или желае да увеличи обема им, за да предоставя още кредити. Покупката (заемане) или продажбата (предоставяне на дълг) на резерви от депозита в централната банка се наричат операции със средствата на ЦБ.

Съглашението за обратно изкупуване представлява заеми, за получаването на които банката продава ценни книжа (обикновено ДЦК) на своя кредитор с едновременното сключване на договор за тяхното откупуване при поискване или към определена дата по цена, която осигурява съгласувано равнище на доходите. Например компания с излишни средства купува от банка тримесечни касови полици по цена, гарантираща доход на равнище 7% годишно с изкупуване на следващия ден.

Банковият акцепт е прехвърляема полица, емитирана от фирмата на банка с цел заплащане на определена стока или услуга. Прехвърляемата полица е задължение за изплащане на нейния притежател на определена сума пари на определена бъдеща дата. Особеността на прехвърляемата полица е в това, че банката я акцептира по-рано и така гарантира изплащането на парите на определената дата. Банката поема върху себе си задължението за плащане. Тя може за съхранява в портфейла си банковите акцепти или да ги продава на вторичния капиталов пазар с цел попълването на наличния си финансов ресурс. Като правило по-голямата част от банковите акцепти се образуват в процеса на международните търговски сделки.

Ноти и облигации - емисията на облигации за получаването на необходимите средства има широко приложение при много национални промишлени компании и при МНК. От началото на 70-те години банките издават облигации с плаващ лихвен процент (Floating Rate Notes) с цел снабдяването с финансов ресурс в дългосрочен аспект. През 80-те години се използват постоянни облигации с плаващ лихвен процент (Perpetual Subordinated FRNs), предназначени да попълват постоянния капитал на техните емитенти.

Нотите представляват документно обещание от страна на банките да предоставят заем на компаниите, когато те не могат да съберат необходимите им средства от краткосрочния пазар на ценни книжа. Това е форма на извънбалансово финансиране или операция за уравновесяване на исковете на банките В процеса на развитие на финансовите инструменти нотите или по точно улеснението за емисия на ноти е основата, на която се развиват възобновяемите улеснения за цялостно или частично поемане на риск (Revoving underwring facility).

Търговските банки започват да използват краткосрочните ноти и дългосрочните облигации като източник за попълване на финансовия си ресурс.

Още от началото на 60-те години се установи, че необезпеченото дългово задължение с понижаващи се качества спрямо депозитите може да се прилага за увеличение на банковите средства. Ограничена част от този дълг може да се разглежда като част от банковия капитал. Независимо от това нотите и облигациите заемат относително малък дял от задълженията на търговските банки.

В. Активни операции на банките в международното банково дело

Инвестиционен портфейл на банката - стойността на инвестиционния портфейл на търговските банки съставлява около 18% от общата стойност на нейните активи. Инвестициите на банката се насочват главно към придобиването на държавни и общински облигации, както и на ценни книжа от държавни институции.

Инвестиционните портфейли помагат на банката да постигне няколко важни цели, а именно:

- Първо, те съдържат краткосрочни, лесно продаваеми ценни книжа, помагащи за повишаване на общата ликвидност на активите. Тези краткосрочни книжа при необходимост се използват от банките вместо резервните средства, които не носят процентен доход.

- Второ, инвестиционните портфейли съдържат дългосрочни ценни книжа, които се купуват поради тяхната висока доходност.

- Трето, инвестиционните портфейли позволяват на банките да получават печалба за сметка на понижаване на данъците и на допълнителното диверсифициране на вложенията, които в този случай не се ограничават само с даването на заеми.

- Четвърто, в инвестиционните портфейли на търговските банки се набират акции и облигации на международни компании, както и специални емисии еврооблигации и други ценни книжа.

Банкови заеми - предоставянето на заеми и финансирането са едни от най-важните функции на банките. Тяхната сума е около 59% от стойността на банковите активи; те са основната част от доходите на банките и спомагат да се използват депозитите. Независимо че предоставянето на заеми е изгодно за банките, тази дейност е съпроводена с риск от неплатежоспособност (дефолт) на заемателя. При това кредитите имат по-ниска ликвидност в сравнение с инвестициите в ценни книжа, а доходът върху тях се облага с данъци.

По-голямата част от банковите кредити се състои от дългови задължения.

Дълговото задължение е безусловно писмено задължение на заемателя да върне на кредитора определена сума пари към определена дата. Връщането на средствата може да бъде периодично на частични вноски, напълно към определена дата, при предявяване на иск. При поискване дългът лесно може да се наруши.

След резките колебания на лихвените проценти през 70-те години, банките предпочитат да дават кредити при променлива или плаваща лихва. Банковите кредити могат да бъдат обезпечени и необезпечени, като повечето от тях са от първия вид. За обезпечения се използват стоки, оборудване, акции и облигации. Обезпечението цели намаляване на финансовите загуби на кредитора при дефолт на заемателя. Ако заемателят не е в състояние да изпълни исканията по дълговото си задължение, банката има право да продаде неговото обезпечение с цел компенсирането на щетите от загубата на средствата по заема.

Банките дават заеми както с фиксирана, така и с променлива лихва. При втория случай лихвеният процент периодично се коригира с отчитане на изменението на лихвените проценти по краткосрочните ценни книжа. В периоди на относителна стабилност на лихвения процент, а също когато кривата на доходност е възходяща, банките охотно предоставят дългосрочни заеми при лихва, чиято фиксирана величина е по-висока от тази, която плащат по краткосрочните си задължения. Докато лихвата не се повишава, банките могат да пролонгират своите депозити при сравнително ниски проценти, като обезпечават положителен спред. Когато лихвените проценти нарастват рязко или се променят непредсказуемо, банките предпочитат да предоставят краткосрочни заеми или заеми с плаващ лихвен процент.

По-голямата част от банките предпочитат да дават кредити при фиксиран лихвен процент. Независимо от факта, че много търговски заеми имат променлива лихва, заемателите не проявяват особено желание да поемат върху себе си съдържащия се в тях процентен риск. От друга страна, заемите с фиксиран процент прехвърлят целият процентен риск на банката.

3. Състояние на банковия сектор в развитите държави

Поведението на търговските банки на развитите държави към 2016 г. показва, че те имат добри финансови показатели, които обаче варират от страна в страна.

А. Японските банки - продължават да изпитват сериозни затруднения независимо от значителните усилия на техните управители на банките да изчистят лошите кредити и да емитират нов капитал.

Б. Германските банки - влияят се от относително слабата макроикономическа среда в държавата която оказва натиск върху тяхната дейност. Операциите, свързани с печалба от дребното банкиране, са по-ниски в сравнение с тази в други държави. Печалбата на големи инвеститори от капиталовите им вложения намалява. Германските банки единствени в Европа се нуждаят от структурно преустройство поради комбинираното влияние на циклични и институционални фактори. Цикличните фактори засягат печалбите им поради икономическия застой. Наличието на хронично тесни маржи на печалбата, което е резултат от фрагментираната банкова система и високата конкуренция от редица спонсорирани от държавата регионални институции, дава недостатъчна компенсация на загубите от кредити. Това обуславя повишаването на кредитния риск.

В. САЩ - цената на ценните книжа на търговските банки нараства, особено след края на 1999 г., независимо от трудната икономическа среда. Имайки предвид, че американската икономика се развива по-бързо от европейската и японската, не се наблюдават значителни загуби от предоставени кредити, напротив, тяхното качество относително се подобрява. (виж таблица 1) 

Г. Европейските банки - развиват се по правило не така динамично като тези в Китай и САЩ, но доходите от лихвени проценти и други такива остават на добро равнище, като провизиите в ликвидни средства на банките за покриване на загуби от предоставени кредити нарастват твърде слабо. Печалбите на банките се повишават при някои инвестициионни проекти, при които има възможност да се намалят разходите чрез вложения в нови технологии, преструктуриране и рационализиране на операциите в рамките на политиката им за консолидиране на финансовите средства през първото десетилетие на 21 в.

                                     Таблица 1               Profit in banking sector by countries

Таблица 2           Banks by country

Rank	Country	Number of banks in the top 100 banks by total assets (2015)
1	China	17
2	USA	10
3	Japan	8
4	Germany	7
5	United Kingdom	6
5	France	6
7	Canada	5
8	Australia	4
8	Brazil	4
8	Italy	4
8	South Korea	4
8	Spain	4

            

Таблица3              The largest banks in the world 2014

Rank	Bank name	Total assets (US$ billion)
1	Industrial & Commercial Bank of China (ICBC)	3,181.88
2	HSBC Holdings	2,758.45
3	China Construction Bank Corporation	2,602.54
4	BNP Paribas	2,589.19
5	Mitsubishi UFJ Financial Group	2,508.84
6	JPMorgan Chase & Co	2,476.99
7	Agricultural Bank of China	2,470.43
8	Bank of China	2,435.49
9	Crédit Agricole Group	2,346.56
10	Barclays PLC	2,266.82
11	Deutsche Bank	2,250.64
12	Bank of America	2,149.85
13	Japan Post Bank	1,968.27
14	Citigroup Inc	1,894.74
15	Société Générale	1,740.75
16	Mizuho Financial Group	1,708.86
17	Royal Bank of Scotland Group	1,703.96
18	Banco Santander	1,607.24
19	Sumitomo Mitsui Financial Group	1,569.99
20	Group BPCE	1,567.88

Таблица 4                           By market capitalisation

Rank	Bank name	Market capitalization (US$ billion)
1	Wells Fargo & Co	261.72
2	JP Morgan Chase & Co	229.90
3	ICBC	196.21
4	HSBC Holdings	191.43
5	Bank of America	181.77
6	China Construction Bank	160.83
7	Citigroup Inc	144.63
8	Agricultural Bank of China	126.41
9	Bank of China	115.92
10	Commonwealth Bank of Australia	115.35
11	Banco Santander	110.57
12	Allied Irish Banks plc	100.61
13	Westpac	99.22
14	BNP Paribas	96.03
15	Royal Bank of Canada	95.18
16	Lloyds Banking Group	90.92
17	Toronto-Dominion Bank	86.49
18	Australia and New Zealand Banking (ANZ)	83.25
19	Mitsubishi UFJ Financial Group (MUFG)	78.45
20	US Bancorp	78.11

4. Видове банкови представителства зад граница

С цел предоставянето на международни банкови услуги банките изграждат различни подразделения. Те са:

А. Представителство с небанков профил, което се създава в други държави - те нямат право да приемат депозити, да дават кредити, да се занимават с предоставянето на средства, да акцептират трати или полици, да осъществяват операции на международните парични пазари и да поемат задължения по кредити на банката–централа. На практика те дори не могат да отпускат ликвидни средства, да осребряват пътнически чекове, даже такива, емитирани от банката-централа. Основната им функция е оказването на информационни услуги.

Б. Банкови отделения, които са разположени във “фискални оазиси” - това е най-достъпният начин за навлизане в международната банкова практика. Задграничното банково отделение не осъществява контакти с клиенти, а се занимава с провежданите от банките различни международни финансови операции. Към тях се отнасят: междубанкови сделки с финансови инструменти на паричния пазар, най-вече на евродоларовия; покупка и продажба на чужда валута, както и придобиване на малки дялове в синдицирани кредити. Основните изисквания за откриване на такова отделение е наличието на изгодно местно данъчно облагане на банковите операции, либерално законодателство, относно конвертирането и превода на суми в чужда валута, опростено законодателство на банковата дейност, стабилна вътрешноикономическа обстановка и добри телекомуникации.

В. Банки-кореспонденти - големите банки поддържат кореспондентски отношения с банки на различни държави,  като по този начин обезпечават международните им операции или банкови услуги. Към тях се отнасят:акцептирането на трати, заплащането на акредитиви, предоставянето на информация за кредити, приемането на плащания и изплащането на суми, инвестирането на международните парични пазари. Най-голяма част от международните кореспондентски услуги представляват операциите по плащания или получаване на суми във връзка с вносно-износни сделки. Банките-кореспонденти се занимават и с предоставянето на доверителна информация на банките на вносителя и на износителя.

Г. Чуждестранни филиали на банките - те участват в най-голяма степен в международните операции. Чуждестранният филиал е самостоятелно подразделение на банката-централа зад граница. Кредиторите на филиала имат право да удовлетворяват своите искове за сметка на активите на цялата банка, а кредиторите на банката-централа – за сметка на активите и на чуждестранните филиали. Депозитите в местни и чужди филиали се отнасят по един и същи начин към задълженията на банката. Поради това и установяването на резервните позиции се основава на общата им сума. Дейността на чуждите филиали се ръководи от законите на държавата, в която се намира банката-централа, и от нормативната база на държавата, където е филиалът.

Д. Задгранични дъщерни банки - това са самостоятелно регистрирани дружества или компании, напълно или частично принадлежащи на банката-централа или на банковия холдинг. По правило дъщерната банка е национална банка, което й дава възможност освен да извършва депозитни операции, да привлича и допълнителни средства от местния паричен пазар и да проникне навътре в икономиката и търговията на държавата. Задграничните приобщени банки-(филиали) са финансови институции, подобни на задграничните дъщерни банки. Регистрирани са в страната, но не се контролират от чужди задгранични банки. Контролният пакет акции може да принадлежи на местни лица.

Е. Международни банкови агентства - международните банкови улеснения (International Banking Facilities) в практиката се обслужват (предлагат) от агентства, които оперират с депозитни инструменти, емитирани от чужди и от големи местни банки. От гледна точка на организацията международните банкови агентства не са финансови институции. Те са отчисления от активите и пасивите на банките. Такива агентства оперират в САЩ, където е позволено да провеждат международни банкови операции, заобикаляйки американското законодателство. 

5. Международни стандарти за регулиране на банковата дейност

А. Обща характеристика на Базелският комитет за банков надзор и неговата дейност - Базелския комитет установява международните  стандарти за регулиране на банковата дейност, в това число на капиталовата адекватност. Базелският комитет е основан в края на 1974 година от управителите на Централните банки на G 10 - групата на 10-те най-развити индустриални държави, като Комитет за банковите регулации и надзорни практики. Създаването му е последица от редица сериозни кризи на международните банкови и валутни пазари през 60 –е и 70-те година на 20 век.

Базелският комитет не разполага с наднационални надзорни правомощия. Неговите решения и заключения нямат правна сила за банките и банковата система за отделните държави. Той разработва стандарти и насоки по отношение на  банковия надзор и препоръчва прилагането  в отделните страни на най-добрите практики, очаквайки съответните надзорни институции в отделните страни да ги използват чрез разработването на съответни нормативни (закони и подзаконови) актове.

Базелският комитет работи от създаването си главно в следните направления в банковата дейност: 
1. Капиталова адекватност;
2. Банков надзор.

Б. “Базелски стандарт за банковия капитал" от 1988 г. (Базел 1) - Капиталовата адекватност на банките се установява посредством регламентирани от централните банки в отделните страни показатели и минимални критерии, разработени на основата международните стандарти, приети  от Базелския комитет за банков надзор, известни като “Базел 1” или  “Базелски стандарт за банковия капитал" от 1988 г. (The Basel Capital Accord).

С Базел І се направи опит за постигане на международно уеднаквяване на капиталовите мерки и стандарти, разглеждани като индикатор за подобряване на капиталовата адекватност на банките. Глобализацията на икономиките, промяната в пазарната среда, увеличаване на броя  и стойността на банковите операции, продукти, услуги,  както и увеличаване на обхвата и броя на банковите рискове изискват нови правила за управление на капиталовата адекватност и банковия риск. Единната мярка за всички, въведена през 1988 г. се наложи да  се замени  с по-либерализирани и по-всеобхватни концепции и методи в тази област, изискващи и разширяването на обхвата на банковия риск.- включване, наред с  кредитния, ликвидния  и пазарния,  и оперативния  риск.

В. Базел 2 

Обща характеристика на Базел 2 - идеята за Базел 2 възниква на ХІІ Международна конференция на банковите надзорници през 1998 г.  През 1999 г.  Базелският комитет разпространи за дискусия първоначалната версия за новия  регламент за капиталовата адекватност и оперативния риск.  В последните проекти Европейската комисия изготви нова капиталова директива (Risk Basel Capital Directive)  с оглед въвеждане на обща рамка за капиталови изисквания към банките и инвестиционните фирми в общността, както и въвеждането на оперативния риск в обхвата на Базел 2. Счита се, че тази рамка ще изиграе съществена роля  за постигането на единен и стабилен пазар на финансови услуги.

Новото базелско споразумение е изградено на три стълба, а именно: 
- Минимални капиталови изисквания;
- Банков надзор;
- Пазарна дисциплина

Тези три стълба взаимно се допълват. Стълб 1 обвързва минималните капиталови изисквания с рисковете, предизвикващи икономически загуби за банките. Стълб 2  дава представа за ролята на банковия надзор и главно по отношение на качеството, резултатите и надеждността на управленческите процедури и техники, използвани от банките. Стълб 3,  основаващ се на  ролята на пазарната дисциплина,  дава представа за прозрачността на банковата отчетност и дейност.

В Базел 2  се включват  следните три  насоки на развитието на банковия контрол: 
1. Усъвършенстване на базелски стандарт по отношение на банковия капитал и методите за неговото установяване;
2. Усъвършенстване на методите за оценка на кредитния риск;
3. Определяне на оперативния риск и методите за неговото установяване и управление.

Базел 2 и капиталовата адекватност на банките  - Базел 1 се въведе първоначално  като финансов стандарт за банките от страните от G 10. Впоследствие се възприе и от още около 100 държави. Създаде се с цел стабилизиране на международната банкова система посредством, първо,  засилване на капиталовите позиции на банките и второ,  използван на стандартен регламентиран  подход за измерване на капиталовата им адекватност като фактор за редуциране на риска от неплатежоспособност.

Това  споразумение съдържа следните  положителни страни: 
- Възприе се положително в почти всички страни по света;
- Създава предпоставки банките и особено международните да участват в конкуренция между тях при равни условия;
- Поддържа стабилност и сигурност на банковите системи;
- Структурата и процедурата на установяване на капиталовата адекватност на банките е опростена;
- Намалява се тренда на изискванията на капиталовата адекватност;

Базелското споразумение - Базел 2 притежават и следните недостатъци, които изискват тяхното усъвършенстване: 
- Предвидено е само за банките, активно участващи на международния пазар от G-10;
- Отчита се при определянето на достатъчността на собствения капитал само кредитния и пазарния риск;
- Диапазонът на рисковите тегла за отделните видове рискови активи е доста голям;
- Не се съобразяват в достатъчна степен изискванията за капиталовата адекватност на банките с реалния им рисков профил;
- Прехвърляне на активи в задбалансовите позиции с цел намаляване на общия рисков компонент.

С Базел 2 се прави опит да се ограничат недостатъците при определянето и поддържането на капиталовата адекватност  на банките. Минималният критерий за капиталовата адекватност е също 8 %, но нейният реален размер се привежда в съответствие с рисковия профил на активите и задбалансовите позиции на банките.

В новото споразумение е предвидена също, както и при Базел 1,  единна методика за определяне на капиталовата адекватност на банките, но същественото в него е следното: 
1. На първо място, по-всеобхватно, диференцирано и индивидуално се отчитат отделните видове риск - кредитен, пазарен и оперативен при определянето на общия рисков компонент; наричан сега рисково-притеглени активи и задбалансови позиции.
2. На второ място, усъвършенстване на банковия надзор по отношение на методите за оценка на качеството на използваните системи за управление на рисковете и тяхното обезпечаване със собствен капитал.
3. На трето място,  подобряване на начина на установяване на общия рисков компонент, отчитащ характера на кредитния портфейл и кредитополучателите в това число и съответно промяната  на рисковото тегло на отделните видове рискови активи - елемент на общия рисков компонент, както следва:

                 Таблица 5

Видове кредитни портфейли	Р и с к о в о   т е г л о  при:
	Базел 1	Базел 2
1. Правителство и централни банки	0 %	0 % - 150 %
2. Банкови	20 %	20 % - 150 %
3. Корпоративни	100 %	20 % - 150 %
4. Малки и средни предприятия	100 %	определяни от банките
5. На дребно	100 %	5 %
6. Ипотечни (за жилищни кредити)	50 %	35 %

В Базел 2 е предвидено по-точно и пълно отчитане на кредитния и пазарния риск при определяне на капиталовата адекватност. Но особено внимание се отделя на оперативния риск, защото техническото и технологическото усъвършенстване на банкова дейност поражда опасност от срив в системата, предизвикван от хакерски атаки, злоупотреби при разработването на банковия софтуер и достъп до критични за банките данни и т.н. В условията на глобализация на финансовия сектор възникналите кризи в отделни банкови институции могат да прераснат в глобални финансови кризи. 

Методи за оценка на кредитния риск - предвидените методите за оценка  на пазарния риск в Базел 2 са почти еднакви с използваните, съгласно изискванията на Базел 1. За оценка на кредитния риск обаче  в новото  споразумение е предвидено да се използват главно два метода: 
- стандартен, прилаган чрез използването на външни кредитни рейтинги (Standard Approаch) и 
- базиран  на вътрешни рейтинги (Internal Rating Approаch - IRBA). 

При стандартния метод  рисковите тегла се определят от надзорните органи. При него рисковото притегляне на активите се основава на определените от външни рейтингови  агенции  кредитни рейтинги. Вътрeшната информация  за клиентите не оказва съществено влияние при определяне размера на капитала. При този метод се предлага кредитополучателите без кредитен рейтинг да бъдат оценявани със 100 % и повече от 100 %  рисково тегло.

При методите, базирани на вътрешни рейтинги, банките имат право самостоятелно да определят кредитния рейтинг и  на тази основа и кредитния риск. Този метод е предвидено  да се използва  в  два варианта:
- базов метод (Internal Rating Based Approach - IRB - Foundation) и
- усъвършенстван метод (Internal Rating Based Approach – IRB - Advanced).

Факторите, които се приемат при определяне на кредитния риск при вътрешния рейтинг са следните: 
- Вероятност за непогасяване на дълга (Probability of Defrault of a borrower)
- Загуба при неплащане (LGD – Loss Given Default of a transaction);
- Експозиция при неплащане (EAD - Exposure at Default of a transaction)
- Падеж на сделката (М - Maturity of the transaction).

При базовия метод банките могат да изчисляват вероятността за фалит (PD) на длъжниците на базата на собствени исторически наблюдения и опит в продължение на 7 години, а в началото - в продължения на 3 години. Показателите  - LGD, EAD  и H (Haircuts)  се определят от регулаторния орган.

При усъвършенствания метод банките могат да използват както моделите за оценка на PD,  така и моделите за оценка на загуби при фалит (LGD), експозиция при фалит (EAD)  и падеж на сделките (M). 
Всички методи за оценка на кредитния риск включват  при  приетите  обезпечения (гаранции) и използваните дериватни инструменти, посредством които се редуцират загубите по отделните кредитни експозиции при фалит.

Базел 2 и оперативният риск на банките - Оперативният риск е едно от основните нововъведения на Базел 2. Точното му измерване и отчитане при установяването на капиталовата адекватност, както и при определянето на специфичните (законовите) провизии  на банките е съществен проблем и предизвикателство пред банките,  особено при осигуряване използването на добри модели и подходяща статистическа информация за това.

Оперативният риск, съгласно Базел 2, се определя като риск от директни или индиректни загуби, причинени от неадекватни или неуспешни вътрешно банкови процеси, предизвикани  от човешкия фактор, външни събития  или по технически причини.  Следователно той  може да бъде предизвикан  както от вътрешни, така и от външни за банката фактори. Оперативният риск  се обуславя от всички фактори, допринесли за реализиране на загуби, които не могат да се включат в кредитния или пазарния риск, като например: грешки и злоупотреби на ръководители и служители, грешки при използването на финансови модели и отчети, неочаквани резултати в дейността на банките, щети от природни бедствия, политически събития  и др.

За разлика от кредитните и пазарните рискове, оперативният риск приема различни видове и форми, поради което неговото количествено оценяване е трудно и неговите загуби обикновено се приемат  за неизбежни. 

Рейтингови системи - Рейтинговите системи са важно условия за установяване на кредитния и на  оперативния риск, както и за определяне на общия рисков компонент за оценка на капиталовата адекватност на банките. Те имат за цел да класифицират кредитополучателите  и емитентите на ценни книжа в рейтингови категории  в рамките да дадена рейтингова класификационна система.

Съгласно изискванията на Базел 2 банките могат да използват собствени класификационни  схеми, които трябва да могат да се съпоставят със стандартните схеми на  международните  рейтингови агенции като Moody's, Standard & Poor и др. 

Надзорен преглед - Надзорният преглед е отделен елемент на Базел 2. Той дава представа за  взаимоотношенията на банките с надзорните органи  по повод вътрешните оценки за риска и капиталовите изисквания. Според него банките трябва да си създадат вътрешни правила  за оценка на необходимия капитал, осигуряващ покриване на рисковете от текущата им дейност. На основата на формулираната в Базел 2 концепция за “вътрешен капитал”, банките трябва сами да определят параметрите на собствения си капитал.

Надзорните органи един път годишно трябва да оценяват: първо, изпълнението на изискванията на капиталовата рамка; второ, адекватността на собствения капитал. трето, рисковия профил, т.е. състава и структурата на рисковите експозиции и, четвърто, надеждността на методиката за оценка на капиталовата адекватност на банките. 

Показатели за измерване на риска, формулирани в Базел 2
1. Обща капиталова адекватност - капиталовата база, отнесена към така получения рисково-притеглени експозиции (рисково-притеглените експозиции се получава като сбор от сумата на рисковия компонент на балансовите активи, задбалансовите позиции и на финансовите инструменти, свързани с движението на дериватни инструменти, валутни курсове, лихви, индекси и други котировки) дава представа за общата капиталова адекват­ност на банките, която не може да бъде по-малка от 8% в ЕС и 12 % в нашата страна. С други думи, относителният дял на собствения капитал в рисковите активи и рисковите задбалансови позиции трябва да бъде най-малко 8% и съответно 12 %.

Този показател дава най-обобщена и в същото време най-пълна представа за достатъчността на собствения капитал на банките. Доколкото степента на достатъчността на капитала трябва да показва какви загуби може да поеме банката без да засегне интересите на депозиторите, при отнасянето на капиталовата база към рисковите балансови експозиции, по които могат да възникнат загуби се получава най-надеждният показател за капиталовата адекватност. В баланса на банките загубите се отразяват върху величината на активите (намаляват се), поради което логично е степента на достатъчност на собствения капитал да се обвързва с тези активи.

2. Адекватност на първичния капитал - вторият по значение показател е адекватността на първичния капитал, установяван като отношение между първичния капитал и общия им рисков компонент. Централната банка регламентира размера му в рамките на не по-малко от  4% в ЕС и 6 % у нас,  т. е. първичният капитал трябва да заема най-малко 4% в ЕС и 6 % в България в общия рисков компонент.

Изискванията не само за размера на общата капиталова адекватност, но и за адекватността на първичния капитал се отнасят както за всяка банка, така и за банковите групи.

Определянето на дела на първичния капитал в рисковите активи е показател, който дава също добра представа за капиталовата адекватност на банките. Но вече беше споменато, че първичният капитал не може да бъде използуван за удовлетворяване претенциите на банковите клиенти и кредитори, с изключение на случаите на ликвидация. Той обаче показва каква е частта на капитала, който има най-малко изисквания към степента на ликвидност на активите, към които се насочва. Наред с него обаче би следвало да се установява и делът на допълнителния  капитал в рисковите активи. Този капитал е основният източник за покриване на загубите на банките.

3. Степента на покритие на активите - много съществен показател за установяване на капиталовата адекватност на банките. Тя се определя като отношение на капиталовата база (собствения капитал) и сумата на балансовите активи и показва каква част от активите си покрива със собствен капитал. Нейният  минимален размер трябва да бъде 6 %, т.е. най-малко 6% от активите на банките трябва да се правят със собствен капитал.

4. Показателят “Степен на риска на активите” се установява като отношение на общия рисков компонент към балансовата стойност на активите и задбалансовите позици. Този показател показва колко е рисковата банката, т. е. какъв е делът на рисковите експозиции във всички активи - рискови и ликвидни. Той  допълва първите два показателя и дава по-обща представа за степента на поемания риск от банките.  Счита се, че колкото този показател е по-близко до 100 %, толкова  първите два показателя за капиталова адекватност -  за общата капиталова адекватност и за адекватността на първичния капитал трябва да са по-високи.

5. Темпът на растеж на текущите доходи и на активите на банките - в допълнение на установените от Централната банка показатели при оценката на достатъчността на капитала е целесъобразно да се установява темпът на растеж на текущите доходи и на активите на банките. Ако тези показатели не растат, изводът е, че банките работят в условията на повишен риск, който изисква и по-голяма потребност от собствен капитал.

6. Коефициентът, изразяващ отношението между текущите експлоатационни разходи и текущите доходи в съчетание с посочените показатели дава представа за крайните резултати от дейността на банките и в това число за установяване на проблемите им. Размерът на собствения капитал сам по себе си не може да служи като индикатор за фалит на банка. За да бъде жизнеспособна и за да се развива дейността и, загубите от заемните, инвестиционните и други дейности трябва да се покриват от печалбата. Ако тя е недостатъчна, възникват проблеми, водещи при възможност да се предотвратят до фалити.

7. Степен на риск на активите и Степен на покритие на активите със собствен капитал - в действащата Наредба № 8 на БНБ не са включени „Степен на риск на активите” и „Степен на покритие на активите със собствен капитал”, които бяха предвидени и се използваха до 2007 година. Макар че Базел 2 отделя особено внимание на банковия риск и неговото отразяване върху показателите за капиталова адекватност, тези два показателя дават много добра представа за степента на риска на активите  и за участието на собствения капитал при формирането им и на тази база върху мултипликатора на собствения капитал, финансовия ливъридж и рентабилността  на банките.