УПРАВЛЕНИЕ НА БАНКОВИЯ РИСК

1. Същност на банковия риск

В икономическата литература има формулирани много и различни определения за същността на банковия риск. Рискът съпътства непрекъснато банковата дейност. Най - общо банковият риск е вероятността от неблагоприятно развитие в дейността на банките, т. е. да не бъдат постигнати предварително поставените цели. 

Банковият мениджмънт и надзорът дават  оценка на неговото ниво, а прилаганите методи за оценка, наблюдение и управление водят към поемане на минимален риск при осъществяването на банковата дейност.  По-конкретно  рискът  означава намаляване на очакваната печалба, влошаване на ликвидността, платежоспособността  и сигурността, декапитализация на банките, т.е. намаляване на собствения им капитал, финансови затруднения и фалити.

Банковият риск обикновено определя количествено резултата от взето решение, вероятността да се постигне дадено събитие, както и неговата величина и възможните варианти за реализация при различни ситуации и предпоставки.

2. Причини за възникване на банковия риск

Рискът в банковата дейност е неизбежен, тъй като при вземане на решения  за осъществяване на банковите операции обикновено липсва пълна информация и се основават главно на направени прогнози за бъдещи събития и състояние на икономиката.

Причини за възникване на банковия риск са разнообразни  и  имат различен характер:

- Общоикономически, намиращ израз в икономическата политика на държавата, на централната банка, фискалната политика, равнището на инфлацията и др.;

- Обществен, проявяващ се в поведение на банките и на клиентите им по отношение на кредитирането, спестяванията и т.н.

- Политически,  технически, демографски и др.

От средата на 20 век се извършва революция в банковата  дейност и в банковия мениджмънт,  в резултат на което възникнаха редица нови тенденции в  развитието на банковото дело, които пораждат  нови причини за възникването на банков риск, а именно:

- концентрация на банковия капитал;

- увеличаване на броя на банковите операции и услуги;

- либерализация и дерегулация  на банковото дело;

- интернационализация и глобализация на финансовите пазари;

- намаляване на различията между универсалните и  специализирани банки;

- растящи дефицити на бюджетите на развитите страни;

- технологическа революция в банковото дело – автоматизация,

- електронизация, превръщаща  банките в по-капиталмоемка и по-малко трудоемка сфера;

- изменения в организационната структура на банките;

- намаляване на относителния дял на собствения капитал;

- изменения на структурата на привлечения капитал, свързани с увеличаване на относителния дял на кредити до 30 % и повече в отделните страни;

- намаляване на банковите резерви и в това число на свръхрезервите в резултат главно на секюритизацията и репо-операциите;

- намаляване на относителния дял на кредитния портфейл в активите на банките в резултат на увеличаване на броя на банковите операции и услуги;

- изменение на структурата на банковите приходи и разходи в посока на увеличава на дела в това отношение на инвестиционната дейност и на комисионните;

- относително нарастване на задбалансовите позиции;

- с либерализацията на лихвените проценти се увеличава дела на дисбаланса на банковите акткиви и пасиви с променливи лихвени проценти, т. е. чувствителни към пазарните лихвени проценти;

Новите банкови продукти позволяват на банките още повече да си диверсифицират активите, което води до намаляване на риска, но възникват  и нови видове риск, спрямо който банките не са подготвени в достатъчна степен за измерван  е, контрол и покритие.

Цялостната електронизация на банките поражда  и големи проблеми, както  за малките, така и за големите банки във връзка с възникването на аварии, предизвикващи  трудности в дейността им.

В резултат на всичките  тези тенденции в развитието на банковото дело се засилва конкуренцията на пазара на финансови услуги и се  повишава степента на риска в банковата дейност. Банките се намират в сравнително трудна ситуация. Конкуренцията ограничава, от една страна,   техните възможности за избор на клиенти, а от друга страна, намирането на сравнително по-евтини източници за финансиране, което предизвиква намаляване на лихвения марж.

3. Видове банков риск

Банките се стремят, от една страна,  да повишават равнището на доходността си, както и да си осигуряват ликвидна и капиталова адекватна дейността, от друга страна, да подобряват качеството на реализираните доходи. Качеството  на банковите доходи  зависи от степента на сигурност и надеждност за реализиране на нормални приходи.

Равнището на реализираните от банките крайни резултати зависи главно от два вида фактори: вътрешни и външни. Вътрешните фактори могат да се контролират от банковите менъджъри. Те включват състава и структурата на активите и пасивите на банките, структурата на обслужваните от банките клиенти, т.е. бизнес структурата, състоянието на лихвения спред, марж и банковия дисбаланс, качеството на кредитите,  доходите от комисионни и  печалби от доверителни и други операции, както и от размера на разходите и качеството на упражнявания контрол върху тях. Външните фактори, влияещи върху дейността на банките, са главно стопанската конюнктура, състоянието на паричния пазар и конкретната конкурентна среда, равнището на лихвените проценти, валутните курсове  и др. Банките не могат да контролират тези фактори, но трябва да проявяват гъвкавост и да провеждат своята парично-кредитна политика в съответствие с тяхното място и значение, както и своевременно да се съобразяват с измененията им.

Посочените фактори обуславят променливия характер на качеството и количеството на   резултатите от дейността  на банките. Те пораждат пазарен, ценови, ликвиден, лихвен, валутен, кредитен, капиталов, транзакционен, системен, оперативен и други видове   риск за банките. В съвременните  условия с разширяването на продуктовия банков пазар и засилване на диверсификацията на активите, от една страна, се намалява степента на банковия риск, а, от друга страна, се затруднява анализирането на елементите на риска., тъй като значителна част от дейностите на банките не се включват в балансовите им отчети или се отчитат в балансите на холдинговите компании.

А. Кредитен риск

Същност на кредитния риск - под кредитен риск се разбира вероятността клиентът по кредитната сделка да не изпълни или да се окаже в невъзможност да изпълни условията на сделката. Това влияе върху ликвидността на търговските банки и ограничава възможностите им за отпускане на нови кредити.

Всяка кредитна операция е свързана с поемането на определена степен на риск от страна на търговската банка. Това налага необходимостта от добро познаване на същността и многообразието на рисковете, съпътстващи кредитната дейност. Подценяването им води до значителни загуби и дори до фалити на банките.

Кредитните операции са най-доходоносните, но и най-рисковите банкови операции. Това определя необходимостта от оптимизация на съотношението между риска и доходността при формирането на кредитния портфейл на банките.

Рискът при отпускане на кредити е неизбежен. Няма кредит, който напълно да лишен от риск.  Най-елементарното обяснение за него е наличието на разлика във времето между момента на предоставяне и момента на погасяване на кредита. Времето е носител на множество рискове: инфлация, промени във валутните курсове, лихвените проценти,  в стопанската конюнктура, в това число и в състоянието на пазарите и др. Възможно е клиент, който винаги е бил коректен в отношенията си с банката, по силата на случайно обстоятелство да се окаже в невъзможност да погаси кредита си.

Рискът и начините, по които той може да бъде разпознат, премерен и сведен до минимум, са особено важни за банките и особено за ръководството им, когато обмислят необходимостта от провизии за обезпечаване на несъбираемите и съмнителните кредити.

При всеки кредит, без значение колко добре е обезпечен с провизии и независимо от това, кой е кредитополучателят, съществува потенциална възможност банката да понесе загуба. Съществуват обаче разлики в размерите на риска. Те се обуславят от вида на кредитния риск, от възможностите за измерването му, както и от методите за неговото предотвратяване или намаляване.

Видове кредитен риск - причините за кредитния риск са многообразни и това определя и наличието на различни видове риск. Познаването им е предпоставка за намиране на най-добри методи за тяхното ограничаване и предотвратяване.

1. Общ риск - общият риск се поражда от настъпването на политически или икономически кризи, природни бедствия и други глобални явления, в резултат на които намалява или спира дейността и възниква неплатежеспособност на банковите клиенти. Този риск е трудно предвидим от банките и клиентите им.

2. Корпоративен (професионален) риск - този риск се поражда от внезапни промени в условията на дейността в даден отрасъл или производство: технически и технологически промени, недостиг на суровини, намаляване на цените и др. Причините за неговото възникване са обективни, т. е. не зависят от волята и желанието на кредитоискателите. Макар че тенденциите в развитието на отделните отрасли и производства могат да се прогнозират, корпоративният риск много често създава проблеми на банките.     

3. Риск, породен от недостатъци в работата на  кредитоискателя (личен риск) - личният риск, свързан с клиента, зависи от финансовото състояние на предприятието, от техническата и икономическата му компетентност, както и от управленските способности на неговите ръководители. Той има строго специфичен характер. Върху него влияние оказва и характерът на сделката - продължителност, стойност и др. Този риск би могъл да се редуцира в максимална степен, ако се оцени и се предприемат съответните мерки за предотвратяване на причините за възникването му.

Възможности за измерване на кредитния риск - риск съществува, когато от дадено събитие има няколко възможни последствия, от които поне едно е неблагоприятно. При предоставянето на кредит е възможно: 1) той да бъде върнат изцяло и навреме, 2) да бъде погасен със закъснение, т.е. по-късно от падежа, 3) да бъде частично погасен; 4) изобщо да не бъде погасен. Следователно при всеки кредит  съществува  риск, тъй като три от възможните четири последствия са неблагоприятни.

Съгласно световната практика,  разпределението на вероятните последствия от кредитните сделки  е следното:

Последствия	Вероятност
1) Погасяване (изцяло и навреме)	0,7
2) Несвоевременно погасяване	0,2
3) Частично погасяване	0,06
4) Непогасяване	0,04

Вероятностното разпределение на последствията при кредитирането  може да извърши по два начина: първо, обективно, ако е изведено по математически път и, второ,  субективно, в случаите когато вероятността на всяко последствие се основава на специализирани експертни оценки или на минал опит на банковите служители. При субективните оценки вероятността за настъпването на кредитния риск не може да се предвиди с такава точност, както при обективните. Въпреки това измерването на кредитния риск, е ценен ориентир при провеждането на кредитния анализ и вземането на решение за предоставяне на кредит.

Метод за определяне на очакваната възвръщаемост на кредита - този метод дава представа за очакваната възвръщаемост на кредита, изразена в стойностна величина, т. е.  показва каква част от предоставения кредит, като се изхожда от вероятностното му разпределение,  ще се възстанови на банката. Тя се получава като сбор от произведенията на очакваните резултати от вероятните изходи от дадено събитие (погасяване на кредита) и вероятностите за тяхното осъществяване по следната формула:

ОВ = ∑(ОР_i . В_i) , където:

ОВ  e очакваната възвръщаемост;

ОР_i -  очакваният резултат от i-ото вероятно последствие;

В_i  -  вероятността за осъществяване на i-ото последствие.

Очакваната възвръщаемост може да се определя както за краткосрочните, така и за дългосрочните кредити. Колкото е по-дълъг периодът, за който се предоставят кредитите, толкова рискът е по-голям и следователно вероятността да се появят непредвидени обстоятелства нараства.

При определяне на очакваната възвръщаемост на кредитите не трябва да се забравя необходимостта от дисконтиране на паричните потоци с цел превръщането им в съпоставими величини. На тази основа би следвало да се търсят възможностите за компенсиране на отклоненията от средните стойности при активна кредитна дейност.

Очакваната възвръщаемост може да се получи и при използването на стандартното отклонение на очакваните загуби от средната им величина за възприетия период от време. Колкото  това отклонение е по-голямо, толкова рискът за банката е по-голям и следователно ще бъде по-малък размерът на очакваната възвръщаемост на кредита.

Чрез разгледаните модели се пресмятат възможностите на кредитоискателите да погасяват получените кредити. В тях не може да се включи желанието им да ги върнат, което е също елемент на риска.

Модел на кредитния риск - моделът на кредитния риск разкрива  зависимостта  между състоянието на кредитоискателя (коректност, точност, добро финансово състояние, капиталова адекватност, гаранции), както и общоикономическите условия, в които той функционира и вероятността за непогасяване на получения от него кредит. В световната практика тази зависимост, известна като " 5-те С-та"  се изразява като функция на степента на риска, т.е. на вероятността за възникване на ликвидни проблеми за банките от няколко фактора, а именно:

d = F ( I / C₁  /; С₂ ; С₃ ; С₄ ; С₅ ),  където:

I  е   качеството на информацията;

С₁ - личностната  характеристика на кредитоискателя ( charаcter);

C₂ - възможността за погасяване на кредита ( capacity);

C₃ - състоянието на капитала на фирмата ( capital);

С₄ - гаранциите ( cllateral);

С₅ - общоикономическите условия, в които функционира фирмата (conditions).

При влошаване на тези фактори, вероятността за непогасяване на кредитите нараства и, обратно, при подобряването им намалява.

Този модел изисква цялостно използване на данните от анализа. Особено внимание при този анализ трябва да се отдели на връзката между качеството на информационния поток и личностната характеристика на кредитоискателя. Става въпрос, първо, за качеството на информацията от гледна точка на нейното съдържание, точност и достоверност и, второ, за коректността и почтеността на банковия клиент, за готовността му да погаси взетия кредит, за неговия професионален опит, управленчески  способности и делови престиж.

Оценката на общоикономическите условия, в които функционира фирмата, има изключително голямо значение.  
Необходимият анализ за получаването й трябва да се направи обща характеристика на: 1. на конюнктурата в страната  и отрасъла, в който работи кредитоискателят;  2.  състоянието и динамиката на развитието на пазара; 3.  жизнения цикъл на стоката, създавана чрез използването на банковия кредит и др.

За оценка на кредитния риск могат да се използват следните показатели:

1. Обем на просрочените кредити / Общ обем на предоставените кредити

2. Рискови кредитни експозиции  / Общ обем на предоставените кредити

3. Специфични (законови) nровизии  / Обем на предоставените кредити

4. Нетен доход / Образувани законови провизии

5. Общ обем на предоставените кредити  / Сума на балансовите активи

6. Общ обем на предоставените кредити / Собствен капитал

Банките прилагат различни методи на кредитен анализ - например системата за оценка на английските клирингови банки, носеща името PARSER или CAMPARI, включва следната информация:

PARSER 

P (Person) -  личността характеристика на кредитополучателя;

A (Amount) - сума на кредита;

R (Repayment) -  погасяване на кредита;

S  (Security) - обезпечение на кредита;

E  (Expediency) - целеви характер на кредита;

R (Remuneration) - възнаграждение на банката (“цена”  на кредита)

CAMPARI

C (Character) - личностна характеристика на кредитополучателя;

A (Ability) -  оценка на бизнеса на кредитополучателя и възможността му да обслужва  кредита;

M (Means)  -  необходимост от външно финансиране;

P (Purpose)   - цел на кредита;

A (Amount)  - сума на кредита;

R (Repayment) -  погасяване на кредита;

I (Insurance)  -  застраховка на кредитния риск.

В банковата практика се прилагат и анкетни карти, съдържащи многобройни въпроси, отговорите на които помагат за вземането на решение за одобряване или отказване на искания кредит.

Кредитен рейтинг - след като се установят факторите, влияещи за непогасяването на кредита, е целесъобразно клиентът да се класифицира по определена класа в зависимост от вероятността да не се издължи.

1. Същност на кредитния рейтинг - кредитният рейтинг представлява система за категоризиране на риска, който банката поема, предоставяйки кредити. Чрез непрекъснати наблюдения на кредитния портфейл на основата на този рейтинг банките могат своевременно да откриват промените в риска и да променят отношението си към клиентите. Той представлява унифициран и лесно приложим инструмент за управление на кредитния риск.

Системата на кредитния рейтинг не дава цялостен отговор на въпроса може ли да се предостави кредит. Чрез нея обаче е възможно да се направи прецизен анализ  за оценка на риска и на основата на правилно формулирани критерии  да се вземе съответното кредитно решение.

2. Групиране на кредитоискателите - разпределението на кредитоискателите по групи може да се извършва, като се използва един от следните критерии или съчетание от тях:

1. финансова стабилност на кредитоискателя;

2. стойност и продаваемост  на гаранциите (обезпеченията) на кредитите;

3. начин на обслужване на старите заеми.

Банковите клиенти  се разпределят в отделните банки главно в 5 - 6 групи:  първокласни, висококачествени, среднокачествени, рискови, прекалено рискови и нискокачествени клиенти, като всяка група се обозначава с буква:  “А”,  “B”, “C”,  “D”,  “E”,  както и в различни съчетания. За всяка буква обикновено са предвидени три степени на тенденции  на изменение на кредитния риск,  установяван по   възприети от банките методики за цифрови оценки на включените компоненти за определяне на  кредитния рейтинг.            

Най-често срещаната рейтингова скала е приблизително  следната:       

AAA  -  Най-висок рейтинг. Изключително висока способност за навременно посрещане  на финансовите задължения. Отлична перспектива за развитие.

AA - Много висока способност за посрещане на финансовите задължения Значителна финансова стабилност. В малка степен се различава от най-високото ниво. Много нисък кредитен риск

A - Висока способност за навременно посрещане на финансовите задължения. Финансова стабилност. Чувствителност към неблагоприятни изменения в бизнеса и икономическата среда. Нисък кредитен риск.

BBB - Задоволителна способностт за навременно посрещане на финансовите задължения. Добро финансово състояние.финансова стабилност. Чувствителност към неблагоприятни изменение в бизнеса и икономическата среда. Умерен кредитен риск.

BB - Посрещането на финансовите задължения се влияе до голяма степен от неблагоприятни изменения в бизнеса и икономическата среда. Финансовото състояние е средно. Непостоянен тренд на развитие. Съществува кредитен риск;

B - Висока степен на несигурност относно финансовата стабилност и способността за погасяване на финансовите задължения. Силна чувствителност към  неблагоприятни изменения в бизнеса и икономическата среда. Висок кредитен риск

CCC  -  Неблагоприятни промени в бизнеса или икономическата среда могат значително да влошат финансовото състояние на бизнеса и да предизвикат невъзможност  за погасяване на финансовите задължения. Значителен кредитен риск.

CC - Съществува значителен риск от изпадане в несъстоятелност и неплатежоспособност.  Затруднения при посрещане на финансовите задължения. Съществени проблеми във финансовото състояние.

C -  Много висок риск от изпадане във финансова несъстоятелност и непогасяване на финансовите задължения. Много слабо финансово състояние. Голям кредитен риск.

D -  Фирмата е в несъстоятелност или ликвидация. Няма възможност за погасяване на главницата и лихвите или е възможно  дългът да се погаси на части на разсрочено плащане.

При рейтинг С и под ВВ се счита, че дълговете притежават  спекулативни характеристики и съответно сравнително висока краткосрочна уязвимост и вероятност за фалит. В дадения момент кредитополучателят има възможност да си посреща задълженията по главницата и лихвите, но при неблагоприятни изменения в икономическите условия затрудненията ще предизвикват нежелание у него да си погасява задълженията.

Статистически модел за определяне на кредитния рейтинг

Установяването на кредитния рейтинг изисква използването в този процес на статистическа зависимост между отделните финансови показатели и кредитния риск. Тази зависимост може да се определи, като се изхожда от влиянието на всеки показател върху кредитния риск, т.е. като се определи степента на тежест на всеки показател върху риска.

Прогнозиране на риска - в световната практика се използват разнообразни модели за прогнозиране на риска, но сравнително най-лесно приложим е следният:

Z = 1,4 Х₁ + 1,2 Х₂ + 3,3 Х₃ + 0,6 Х₄ + 1,0 Х₅  , където:

Х₁ е  отношението на оборотния капитал към сумата на всички   активи;

Х₂  - отношението на нето  дохода  към сумата на всички активи;

Х₃ -  отношението на дохода преди плащането на данъците и лихвите/  към сумата на всички активи;

Х₄ - отношението на пазарната стойност на капитала към сумата на всички пасиви;

Х₅ - отношението на продажбите към сумата на всички активи.

По-високите стойности на Z показват, че кредитният риск е малък, докато по-ниските стойности свидетелстват за сериозни проблеми във финансовото състояние на кредитоискателя, обуславящи и по-голям кредитен риск за банките.

Основното при разработването на този модел е, първо, да се изберат факторите, влияещи върху риска, и, второ, да се установи степента на влияние на отделните фактори върху кредитния риск.  В посочената формула най-голяма тежест е придадена на нормата на бруто дохода на активите. По тези стойности може да се спори, но би трябвало да се направи анализ на факторите, влияещи върху кредитоспособността на фирмите и кредитния риск за по-дълъг период от време и да се прецени степента на влиянието им. На тази основа би могло да се диференцират стойностите според реалното им място в този процес.

Методите и моделите за прогнозиране на риска са основа за вземане на решение, но те трябва да се придружават от експертна оценка на кредитния инспектор за детайли, които не могат да бъдат моделирани. Освен това финансовите отчети могат да бъдат манипулирани по напълно легални начини.  Затова количественият анализ е само част от кредитния анализ, който трябва да бъде основание за вземане на решение за кредитиранe.

Б. Инвестиционен риск

Същност на инвестиционния риск - инвестиционният риск изразява степента на разликата  между реализираната и очакваната печалба от ценните книжа или с други думи степента на достигане на прогнозираната  възвръщаемостт от ценните книжа.  В него се включват следните видове риск:  риск от намаляване на покупателанта сила на паричната единица,  кредитен, пазарен,  лихвен, ценови,  реинвестиционен, риск на реализуемост и  на изискуемост.

Инвестиционният риск изразява потенциалната възможност да се създадат пари  чрез банковите инвестиции без срещу тях да има  стоки на стоковия пазар. А това означава увеличаване на паричното търсене в размери, по-големи от паричното предлагане и следвателно предпоставки за повишаване на цените и от там на темпа на инфлация.

Рискът от намаляване на покупателната способност на паричната единица  е характерен за всички инвестиции с фиксирани приходи. Ако примерно се закупува облигация с 12 на сто  доходност и инфлацията за периода на задържаване  е 5 на сто, реалната възвръщаемост от ценните книжа  е  7 на сто. За да се реализира реална норма на печалбата, пазарната доходност трябва да е по-висока от темпа на инфлацията, а това изсиква да се съобразява с данъчните фактори и с очакваните или прогнозните нива на инфлацията.

Кредитният риск  или рискът от непогасяване на дълга произтича от вероятността емитентът да се окаже в невъзможност да посрещне задълженията си по ценните книжа – непогасяване на главницата и заплащане на лихвата в договорената схема в резултат на влошаване на финансовото му състояние. Този риск е характерен за по-малките емитенти, неразполагащи с достатъчни приходи, като местни органи на управление, бюджетните учреждения и корпорации (предприятия, фирми). Ценните книжа на правителството се считат за свободни от кредитен риск или са с незначителен риск, поражда наличието на стабилни приходи в републиканския бюджет, по-лесно получаване на кредити при нужда, както и при устойчивост на икономиката.

Банките намаляват кредитния риск главно чрез диверсификацията на облигационния портфейл, както и чрез намаляване на дела на нискокачествените облигации. По-голямата част от банките по света и у нас инвестират капитал главно в държавни ценни книжа, в ценни книжа на правителствени институции и на местните органи на управление.  Затова кредитният риск за по-голямата част от портфелите им от ценни книжа е незначителен. На сравнително по-голям кредитен риск са подложени общинските ценни книжа. Те имат обаче различно качество в зависимост от емитента и от вида на задължението. Облигациите с общо задължение, които са гарантирани с данъчните приходи  на местните органи на управление, т.е. не са обвързани с изпълнението на определен проект, са по-малко рискови в сравнение  с облигациите, гарантирани с приходите  от точно определен проект, наричани още приходни. Приходните облигации  са с ограничен източник на средства за погасяване и по тази причина  са по-рискови.

Своевременното посрещане на задълженията към банки по ценните книжа от републиканския и местните бюджети още не означава, че чрез тези банкови операции ще се създаде равновесие на стоковия и паричния пазар. Проблемът е , първо,  какво е участието на кредита в покриването на бюджетните дефицити и, второ, за какви цели са използвани банковите кредити.

Пазарният риск е породен от непредвидени изменения на условията на пазара на ценни книжа, както и в икономиката, в резултат на което се затруднява продажбата на някои ценни книги  или се продават с по-голяма отстъпка.

Лихвеният риск възниква при промяна на лихвените проценти във времето, което води до изменения и в дохода, а от там и на равновесието на паричния пазар.      

                                                   

Измененията на лихвените проценти пораждат възникването на ценови риск и  реинвестиционен риск. Ценовият риск изразява  промяна на цената на облигацията, поради настъпили изменения на лихвените проценти и на тази основа на доходността. По принцип стойността на облигациите с по-дълъг падеж и по-малък купон се влияе  по-силно  от колебанията в доходността. Реинвестиционният риск се поражда, когато междинните доходи се реинвестират в активи с лихви, различни  от доходността на облигацията  към момента на покупката. Ако например лихвените проценти растат, пазарната стойност на ценните книжа се понижава и следователно се намалява размерът на реализираната печалба. Възможно е доходността  им  да не се намали, ако банките  реализират по-висока печалба при реинвестиране на междинните доходи от купоните. В този случай лихвенят риск, от една страна,  води до възникване на ценови риск, съпроводен от намаляване на пазарната цена на ценните книжа от повишаването на лихвените проценти, а от друга страна,  той  неутрализира ценовия  риск чрез рефинансиране на междинните купонни доходи при по-високи лихвени проценти         

Рискът на инвестиционния портфейл зависи значително от периода на задържане на ценните книги в банката. Ако периодът на задържане съвпада с падежа им, като се изключи кредитният риск, банката може да очаква, че главницата ще се изплати на падежа. Ценовият риск възниква, когато  облигацията се продава преди падежа. В този случай продажната цена зависи от равнището на лихвените проценти.         

Банките контролират ценовия и реинвестиционния риск чрез определяне на периода на задържане на ценните книжа посредством дюрацията /duration/, изразяваща среднопритегления срок на дадена ценна книга или на целия портфейл, представляващ средно притеглена величина от всички междинни плащания и окончателното погасяване на главницата. Ако дюрацията съвпада с периода на задържане, ценовият и реинвестиционният риск взаимно се неутрализират, което води до намаляване влиянието на колебанията на лихвените проценти върху реална печалба. Това се получава само тогава, когато точно се определя периодът на задържане на ценната книга.

Възможността реалната печалба на облигационния портфейл  да бъде защитена от ценовия и реинвестиционния риск зависи и  от вида на кривата на доходността, която представлява графично изображение на доходите до момента на погасяването на дълга за определен клас ценни книги, различаващите се само по сроковете си до падежа. Крива на доходността може да се построи за всеки клас дългови документи, но обикновено най-голямо внимание се отделя на правителствените ценни книжа, поради   големите емисии и липсата на кредитен риск.

Формата на кривата на доходността зависи от много фактори, по-важни от които са политиката на централната банка и предпочитанията на емитентите  по отношение на срока на дълговите инструменти. Тя обаче оказва влияние и върху поведението на инвеститорите. Понижаващата се или обърнатата крива на доходността  има място в случаите, когато краткосрочните лихвени проценти са по-високи от дългосрочните. Ако инвеститорите считат, че обърната крива ще бъде постоянна за дълъг период от време, те биха инвестирали в краткосрочни облигации.

Резултатът е различен при ценните  книжа с междинни плащания и при ценните книжа, при които няма междинни плащания, т.е. при облигациите с нулев купон. При наличие на междинни плащания портфейлът от облигации е подложен на реинвестиционен риск, докато при  облигациите с нулев купон реинвестиционният риск е елиминиран. В първия случай, когато купувачът на облигацията получава междунни плащания по лихвите и  изплащане на главницата наведнъж  на падежа, плащанията по лихвите могат да бъдат реинвестирани при лихвен процент, различен от обещаната доходност на облигацията, което поражда реинвестиционен риск. Във втория случай, при облигации с нулев купон, поради съвпадене на срока на падежа с дюрацията на ценните книжа, структурирането на портфейла се улеснява и следователно се предотвратява реинвестиционния риск.

Рискът на реализуемост изразява активността, с която се търгуват ценните книжа, в това число и с цел  осигуряване на ликвидност.  Когато търговията е интензивна, този риск е умерен. Рискът на изискуемост дава представа за възможността на емитентите  да предявяват претенции към инвеститорите за предварително изискване на емисията от продадените  облигации. Повечето облигации, в които банките инвестират капитал  не могат да бъдат предварително изискуеми. Такава клауза притежават главно корпоративните, както и някои общински  ценни книжа, при които емитентът може предварително да изиска емисията. Това се прави обикновено, когато лихвените проценти спаднат под равнището на купонния доход по облигацията. Изискуемостта се прави с цел рефинансиране при по-ниски разходи за лихви.  Емитентът в случая заплаща санкционираща комисионна  на инвеститора. При управлението на инвестиционния риск банковите специалисти задължително трябва да го обвързват с очакваната доходност на отделните ценни книжа и на инвестиционния портфейл като цял

Инвестиционни стратегии - при формирането на инвестиционния портфейл, т. е. при покупко-продажбата на ценни книжа банките използват различни инвестиционни стратегии, които дават представа за стила на управление на този портфейл. Инвестиционните стратегии могат да включват активен и пасивен метод за управление на инвестиционния портфейл. 

1. Пасивният  метод - наричан “Купувай и задържай”,  изразява закупуване и задържане на ценни книги в банките, т. е. без да  се продават активно. При този метод текущите разходи – преки и косвени на банките са минимални. 
2. При активния метод - се извършва активна търговия с ценните книжа – елемент на инвестиционния портфейл с цел реализиране на по-големи печалби от разликата между покупните и продажните им цени. На тази основа се използват предимствата на очакваните изменения на равнищата на лихвените проценти, предизвикващи промени в пазарната цена на ценните книжа. Активният метод на управление поражда по-големи текущи разходи, в това число административни и разходи за персонала, обслужващ покупко-продажбата на ценни книги.Той  е свързан с непрекъсната промяна на състава и структурата на инвестиционния портфейл в съответствие с изискванията на промените в лихвените проценти  и съдържа и по-голям риск

Изборът на метод за управление на инвестиционния портфейл зависи главно от следните четири фактора: 
1) обем на инвестиционния портфейл, 
2) степен на диверсификация на активите, 
3) достъп до пазари и 
4) квалифициран персонал. 

Обикновено големите банки използват активния, а малките  - пасивния метод на управление на инвестиционния портфейл. Причината за това е обстоятелството, че активният метод  е свързан със значителни  текущи разходи, изисква по-голям размер ценни книжа, по-висока степен на диверсификация на активите  и  квалифициран персонал. Наред с това, големите банки са по-популярни и имат по-голямо участие на финансовия пазар.Основен елемент  и на двата метода на управление на инвестиционния портфейл е падежната таблица. В нея ценните книжа се структурират според падежа им. При формиране на падежната таблица банките определят, първо,  максималния срок за инвестиране в ценни книжа и, второ,  разпределението им по години до този максимален срок.  Ако например максималният срок е 10-годишен, банката решава каква част от тях ще бъдат едногодишни, петгодишни и десетгодишни. Срокът на емитиране на книжата  оказва влияние върху  инвестиционния риск и в това число главно върху ценовия и реинвестиционния.

Стратегията за търгуване  на ценните книжа може да бъде изградена на базата на измененията на лихвените проценти, засягащи  срочната им структура, намираща израз в кривата на доходността. Точното прогнозиране на ефекта от промените на лихвените проценти върху падежната структура създава предпоставки за увеличаване на доходите. Тази стратегия се нарича “Следване на кривата на доходността” /Riding  the Yield curve/. В основата й стои обстоятелството, че обикновено лихвените проценти по дългосрочните ценни книжа  са по-високи от тези на краткосрочните и следователно кривата на доходността е нарастваща, но до определен момент.  При относително стабилни нива на лихвените проценти и .голям размер в портфейла на дългосрочните ценни книжа в сравнение с краткосрочните с приближаването на падежа на дългосрочните ценни книжа доходността  намалява. Повишаването на дохода в този случай може да стане, ако  се продадат ценните книжа с приближаващ се падеж и се закупят други с по-дълъг срок. Печалбата  се увеличава в резултат: 1)  на по-високия размер на купона на закупените  дългосрочни ценни книжа и 2) от повишаване на цената на продаващите се ценни книжа  при намаляване на доходността. Следването на кривата на доходността означава, че притежаването на ценната книга трябва да се прави до момента, в който доходността започва да намалява с приближаване на падежа.

Тази стратегия води до повишаване на доходността, ако общото ниво на лихвените  проценти е стабилно. При увеличаване на лихвените проценти цената на ценните книжа намалява, резултатът от което е намаляване на печалбата. При резки скокове на лихвените проценти са възможни и загуби. Стратегията  за следване на кривата на доходността може да увеличава значително доходите, ако се прилага паралелно  със стратегията “купувай и задържай”

В. Валутен риск

Валутния риск и причини за неговото възникване - валутният  риск изразява негативното отклонение от очакваните резултати от валутните операции, което намира  израз в  негативните отклонения на прогнозираните величини  от тази дейност, водещи до намаляване на доходите или реализиране на загуби. Както другите видове банков  риск, така и валутният риск не може да се избегне, тъй като в момента на вземане на решение  по валутните сделки обикновено липсва достатъчна  информация  и трудно могат да се предвидят  очакваните изменения във факторите, от които зависи валутният курс.

При определяне и особено при прогнозирането на валутния курс с цел намаляване на валутния риск  е важно да бъде намерена вероятностната зависимост  между факторите и резултатната им величина. Тази зависимост е почти винаги вероятността, защото в реалната практика сравнително малка част от зависимостите между различните ключови величини са известни, общовалидни и  имат детерминиран характер. Ако са детерминирани, не би било проблем да се прогнозира валутният риск без риск от значителна грешка, както и резултатните величини: валутните приходи , разходи, печалба/загуба. Банките функционират не в изолирана среда, а в бизнес среда, в която различните фактори действат в различни посоки.

Валутният риск се появява в периода между сключването на валутните сделки и плащанията по тях.  Най-често  той се определя като възможност за реализиране на загуби или пропуснати доходи при конверсията на средства от една валута в друга, породена от изменения на  валутните съотношения през определен период от време.

Валутният риск зависи от много фактори, по-съществените от които са следните:

1. макроикономически:

- икономическата и парично-кредитната политика на държавата;

- състоянието на държавния бюджет;

- равнището на инфлацията;

- равнището на безработицата;

- равнище на стандарта на живот;

2. микроикономически:

- финансово състояние на икономическите субекти  и физическите лица  и отношението им към банките

3. политически

4. демографски

Видове валутен риск - валутният риск  се класифицира по различни видове в теорията и в практиката  на основата на разнообразни признаци:

1. Търговски риск, когато възниква  при осъществяване на международни сделки /търговски, финансови, кредитни/;

2. Риск  под формата на загуба или пропуснати доходи от конкретна операция в чужда валута  при опосредстване на активни и пасивни операции с валутно-конверсонен характер,  спекулатевни операции,  от разликата: 
- между валутния курс на валутата по сделката и националната валутата, използвана за осчетоводяване на опeрацията,  
- между получената и изплатената лихва, конвертирана в национална валута в случаите, когато   валутни кредити са финансирани с валутни ресурси,

- счетоводен риск от загуби  от преоценка на валутни активи и пасиви

Управление на валутния риск - увеличаването на валутния риск  на международните валутни пазари   поражда необходимостта от усъвършенстване на управлението му, както и   на методите за неговото измерване.   

                                                                                      

В управлението на валутния риск могат да се разграничат четири  последователни етапа:

1. Установяване  и измерване на валутния риск;

2. Прогнозиране с определена степен  на вероятност бъдещото развитие на валутните курсове с цел заемане на адекватна за момента текуща валутна позиция.

3. Хеджиране на валутните сделки посредство дериватните инструмнети: форуърдни, фючърсни, опционни и суапови операции.

4. Контрол върху извършваните операции  - транзакционни и хеджиракщи.

Фактори, от които зависи спот валутния курс - установяването и измерването на валутния риск и неговото прогнозиране с цел заемане на адекватна  за момента текуща валутна позиция изисква добро познаване на факторите, които определят спот валутния курс, а те са следните:

- Теорията за паритета на покупателната способност /Purchasing Power Parity/;

- Салдото по текущата сметка на платежния баланс;

- Темпа на инфлация;

- Темпа на икономически растеж;

- Лихвените проценти и очакваната норма на инфлация

- Салдото по капиталовата сметка на платежния баланс;

- Политически и психологически фактори;

- Технически фактори

4. Класификация и провизиране на рисковите експозиции за покриване на загуби

А. Значение на законовите провизии - законовите провизии са резерв – елемент на собствения капитал със строго целево предназначение – покриване на загубите от несъбираеми кредити. От една страна, те се правят като  данъчна преференция на банките, а, от друга страна, се ползват  текущо, веднага  по предназначение след възникване на основанието за това.          

Изключването на законовите провизии от капиталовата база създава предпоставки за по-пълно обезпечаване на средства на банките за покриване на загубите от несъбираеми вземания, т.е. намалява риска. Създаването им като данъчна преференция  е причина за участието и на държавата посредством държавния бюджет в покриване на риска от необслужване на кредитите, като облекчава банките в това отношение.

Размерът на рисковите експозиции  зависи, първо,  от размера на  стойността им и, второ, от рисковото тегло за отделните рискови експозиции. Затова банките оценяват и класифицират рисковите си експозиции, когато има обективни  доказателства за влошаване и ежемесечно формират провизии за загуби от обезценка. Те разработват собствена политика, вътрешни правила и създават специализиран вътрешен орган за това – наблюдение, оценка, класифициране и провизиране на експозициите.

Б. Видове рискови експозиции - рисковите експозиции се оценяват  и класифицират въз основа на степента на кредитния риск, сумата на забавяне  на изискуемите суми по тях, оценка на финансовото състояние  на длъжника и източниците за изплащане на неговите задължения,  съгласно Наредба N 9 на БНБ от 2006 г. в четири  класификационни групи: редовни, експозиции под наблюдение, нередовни и необслужвани експозиции на основата на следните критерии и размери  за провизиране:

Вид на  рисковата експозиция	Критерии за класификация	Размер на провизията в процент към нетната стойност
1. Редовни	1. Главницата  и лихвите се изплащат текущо в съответствие с условията на договора или със забавяне до 30 дни /случайно или по извинителни  причини/; 2. Длъжникът използува заема  за целите, предвидени в договора; 3. Банката разполага с достатъчно актуална информация за финансовото състояние на длъжника и източниците за изплащане на неговите задължения, както и други документи, свързани на дейността му./Експозиции, възникнали в резултат на изпълнение на задбалансови  ангажименти, не могат да се класифицират  като редовни.	0 %
2. Експозиции под наблюдение	1. Натрупани са  просрочени плащания по главницата или по лихвите със забавяне от 31 до 60 дни; 2. Длъжникът не използва кредита за договорените цели	не по-малко от 10%
3. Нередовни експозиции	1. Натрупани са просрочени плащания по главницата или по лихвите със срок на забавяне  от 61 до 90 дни. 2. Значително влошаване на финансовото състояние на длъжника,  застрашаващо погасяването на задълженията	не по-малко от 50%
4. Необслужвани експозиции	1. Натрупани са просрочени плащания по главницата или по лихвите със срок на забавяне  над 90  дни;             2. Длъжникът има траен паричен недостиг; 3. Длъжникът е обявен в несъстоятелност или е в процес  на ликвидация и съществува риск  да останат неудовлетворени кредитори; 4. Вземането, отразено като балансова позиция, е предмет на съдебно производство или е присъдено от съда на банката, но не е събрано. 5. Други условия, даващи основание да се счита, че съществува опасност рисковата експозиция да не бъде изплатена.	не по-малко от 100%

                                                                                                      

Банките формират и специфични провизии на портфейлна основа за рискови експозиции към отделни държави, свързани с държавния риск;

Специфичните провизии  за загуби от обезценка  за индивидуалните рискови експозиции се определят като разлика между балансовата им  стойност за  предшестващия отчетен период и тяхната възстановима стойност за отчетния период. Възстановимата стойност се получава като балансовата стойност или очакваните парични потоци  се дисконтират със съответния ефективен лихвен процент, определян на основата на регламентираните проценти за риск от загуба  от обезценка за отделните класификационни групи рискови експозиции.

Размерът на провизии при бързоликвидно и качествено  обезпечение на загубите от обезценка се определя като разликата между балансовата и възстановимата стойност на рисковата експозиция се намалява с нетната реализуема стойност на обезпечението или за някои обезпечения  с половината от нетната реализуема стойност. 

Банките имат право да преструктурират рисковите си експозиции, когато договорените условия са изменени чрез даване на отстъпки от банката, поради влошаване на финансовото състояние на длъжника, затрудняващо погасяването на дълга. Преструктурирането се извършва за сметка на начислените провизии за загуби от обезценка, респективно преквалификация на рисковата експозиция   в друга класификационна група, свързано с доначисляване на провизии  за загуби от обезценка. 
Преквалификация  в по-нискорискова квалификационна група  може да се извършва за юридически лица, ако в течение на 6 месеца банковият клиент отговаря  на условията за съответната група. За физическите лица това може да се направи и без да се изчаква посочения срок. 

Класифицираните като необслужвани рискови експозиции, изцяло покрити с провизии за загуби от обезценка се изписват от баланса по предложение на специализирания орган на банките за това. Кредитирането на сметката на тази активна банкова експозиция е съпроводено с дебитирането на сметката на начислените провизии за загуби от обезценка. 
Банките отписиват изписаните от баланса необслужвани рискови експозиции задбалансово. Задбалансово се отчитат и погасените по давност експозиции и по други прочини, когато: 
1. юридическото лице е заличено в търсковския или друг публичен регистър и няма правоприемник;

2. физическото лице е починало – няма наследници или наследниците се отказват от наследство;

3. има възражение за давност. 

При събиране на част  или на пълния размер на класифицираните рискови експозиции, които са провизирани за загуби от обезценка, както и при прекласифициране в по-нискорискова класификационна група,  банките отнасят освободените провизии в приходите си от текущата дейност за годината.По този начин освободените провизии ще бъдат обложени с данъци 
Централната банка осъществява  надзор върху оценката и класификацията на рисковите експозиции, както и формирането на провизии за загуби от обезценка. Ежемесечно до 15 число на месеца, следващ отчетния период, банките депозират отчет в БНБ за рисковите експозиции и провизиите. Те представят и годишен отчет за класифицираните рискови експозиции и формираните провизии за загуба от обезценка като неразделна част от годините надзорни отчети. Органите за банков надзор при БНБ извършват необходимите проверки за достоверността и точността на отчетите, както и за правилното  използване на методи за оценка и класификация на  на рисковите експозиции, обезпеченията и формирането на провизиите.